Когато навън природата взима своя следобеден душ
и преди болките и да отнесат със себе си мастиленото на памучното небе, се
вглеждам в историите изписани от капките по стъклата и минавам през себе си, за
да се върна до свои собствени. Разни
останки от пътешествия бошуват из мен, недовършени пътешествия, желания
осъществени само донякъде. Погледите
нагоре към небето, напред към хоризонта в търсене на началото на дъгата,
което винаги се оказваше недостижимо, но несъмнено съществуващо. Стъпките
останали случайно в пясъка, напоени със смях, пощадени от прилива,
непокътнати абзаци от разходки, отивания
ли, връщания ли, никой не знае, времето запечатало спомена за онзи момент е
заличило предсещващите и последващите го. Мелодиите на шадравана превърнал се в
оазис от камък и прозрачност сред зелената мекота на градината. Гъделичкането
на росата рано сутрин в търсене на четирилистни детелини из тревата. Останал е
някакъв странен мирис на море и лято, на детство и бъдеще. На дълго
взиране през перилата на моста в
очакване да дойде златната река, както става в приказките, и питане колко ли пъти в живота се случва
това.
След това започват нови пътешествия, натрупват
се нови спомени. Светът става по-голям, гледните точки повече, допира с тях
по-дълъг, раните по-дълбоки. Цветовете биват изтласкани под линията на изгрева,
добиват синтетичен оттенък, затваряни в опаковки разширяват своя обхват, слезли от небето
стават по-ярки, но губят мимолетната си жизнерадост. Все по-често остават следи
по асфалта, въздуха е наситен с йодни пари, но отлива е един далечен пейзаж,
временно попаднал в полезрението. Ромонът отдавна се е превърнал в мъх и
мълчание, понякога случайно повалено на тротоара цвете привлича погледа надолу, към земята, с крехката си
свежест на фона на задъхания и изтръпнал град. И никой май не търси да намери
случайно появила се не където трябва неочаквана радост, непланувано щастие,
избуели сред водовъртежи от графици, скорост, задължения. Животът тече като река, в която все по-малко
може да се усети настояще, река
отклонила се от естествената си посока, без мост над нея, откъдето да погледнеш
надолу и да видиш отражението на облаците и собствената си усмивка. И после да
продължиш- с разходка или с бягство,с цел или с нехайство, към следващия мост
или стена, към блатото или към океана.
Всеки изминал ден е допълвал пъзела на моето
днес, точно тук и сега, в свежестта и влажността на аромата след порои в сезона
на дъждовете. Има нещо пречистващо в тях, колкото по силно вали, сякаш толкова
повече натрупаната тъга си отива без да е необходимо да плачеш, сякаш небето
плаче вместо теб, заличавайки причините, които са я породили. И после, като че ли, всичко започва отначало.
Търсенето пак на онова малкото, ценното, нещо, дълбоко скрито, вътре в теб, в
състояние да преминава лимита, да определя, да забавя и ускорява времето
съобразно настъпването на подходящия случай, да достига отвъд на човешки възможното,
да създава желаното, да го сбъдва докрай.
Събраните
сълзи на дъжда поставям в рамка и
рисувам върху тях впечатления от бъдещето, абзаци от новата реалност, такава,
каквато я виждам, истории разказани в
аванс, негативи на несъществуващи още снимки, малки откъси неизказано
възхищение от една апокрифна красота притисната в ъгъла от грандоманията. После
те целуват листа и правят живата вода достъпна за погледа, обозрима за сърцето.
Тя оживява в нечий дом, някой малък свят в големия друг, отдалечен от мен на
разстояние една промяна дължаща се на две стъклени прегради и няколко куплета
капки написани по тях.
