Вървя по изтръпнали от болка улици в Русе, всяка сутрин. Притаени в спомени, те дишат бензинови пари, а кестените се отръскват и със свеж зелен цвят ме посрещат и изпращат. А в главата ми думи, думи, думи, които ме обливат като листопад от поръждавели мисли за природата, която започваме да разбираме, да я ценим. Дали не демонстрираме колко сме отговорни и ...в същото време зелената ни приятелка показва, че Тя, Нейно Величество, има нужда от човешко отношение.
Пътувам в далечна посока, видяното ме накара да променя много неща около мен и усещането си за естетика, комфорт. Милано. Не знам дали е имало кампания преди пристигането ми, но улиците в този огромен град блестяха от чистота, сякаш специално за мен ги бяха измили. Останах приятно очарована от елегантното съжителство между старите достолепни сгради и новите, нещо, което грабва окото. Най-важното, не дразни, защото старите сгради ги поддържат и пазят.
Удивително чисто, няма угарки, няма листа, няма бездомни кучета и котки. От всяка тераса се спуска пищна зеленина, увивните растения са като гирлянди, след тях надничат и дървета с малки корони. Балконите са като градини. Така блоковете, къщите, кооперациите изглеждат приветливи и скриват годините си. Романтика блика от старите фасади, а в тях има истински живот, стаен в темелите, зад еднаквите прозорци. Не мога да остана безразлична пред гледката на красиво оцветените жилищни сгради-стилно боядисани в топли нюанси на теракота или слънчева охра. Балконите, транспирантите или сенниците са еднакви и така жилищните кооперации или високи блокове приличат на детските конструктори, които малчуганите редят. Нарочно се взирах да видя угарки от цигари, оказа се, че не пушат къде да е, защото законът за пушенето на обществени места им забраняваше това. Искаше ми се да видя небрежно подхвърлена хартийка от бонбон, шоколад или кроасан, безуспешен опит да търся кусури на чужденците.
Завидях им, истински. Разбрах, че там хората искат да живеят, заобиколени от красота, създават я и ревниво я пазят, грижат се за нея.
Запитах се толкова ли е трудно да се живее в хармония с природата? Нима ние, българите, не обичаме красотата, цветята, дърветата, тревата, пъстрите цветни килими? Едва ли има българин, който да остане равнодушен пред нежния стрък цвете и току-що наболата трева. Убедена съм, че ще дори и цветето, поникнало в пукнатината на къщата или сред асфалта ще го показва на приятелите си, на гостите си, така както на мен ми показваха домакините от Италия.
Казват, че светът вече е като едно село, днес си тук, утре там. Днес всеки има възможност да пътува и да види какво правят другите народи. Нали това все пак има и положителната страна да бъдем съзнателни, добри и да обичаме природата.
По принцип в никоя работа няма бъдеще, защото Бъдещето е в човека, който върши работата. Достатъчно е да се научим да ценим това, което имаме и да му се радваме. Тогава природата ще стане част от нея и взаимно ще се допълваме.
Да живея заобиколена от красотата - това е моята пъстра мечта.
