Нали знаете...има дни в които се отдаваш на размишления, вглъбяваш се в себе си и сякаш света спира. Сякаш времето спира, останало като перла замръзнала в ледовете.
Такъв е и този следобед - мрачен и студен, а заблудени капки дъжд блъскат по прозореца ми. Мислите ми се разпръсват подобно на малките капчици отвън впуснали се в една дива феерия от танци. И аз се замислям - колко ли мъдрост е скрита в една малка капка дъжд? Къде е започнал нейния път? Къде ли ще свърши? Какво е видяла през дългия си живот? Какво ли най-много я учудва в нас - хората?
Може би това, че толкова бързо ни дотяга детството. Бързаме да пораснем, а после много искаме пак да станем деца.
Може би това, че за да спечелим пари погубваме здравето си, а след това ги харчим, за да го оправим.
Може би това, че се взираме със страх в бъдещето и забравяме за настоящето. Така не живеем нито сега, нито после.
Може би това, че живеем като че ли никога няма да умрем, а умираме сякаш никога не сме живели...
Мълчание...Няма отговор...Просто предположения...
А отвън дивата феерия от танци продължава под съпровода на вилнеещия вятър. И аз се чудя на какво биха искали да научат хората тези малки капки дъжд?
Може би това, че не е възможно да накараш някого да те обича. Може само да му го позволиш.
Че не е добре за човека да сравнява себе си с другите.
Може би това, че богат е не онзи, който има много, а онзи, който е доволен от малкото.
Че трябват само няколко секунди, за да нараниш човек, но са необходими много години, за да излекуваш раните.
Може би това, че понякога не е достатъчно да ти бъде простено, но трябва и ти самият да простиш на себе си.
Че прошката трябва да се потвърждава със самия живот.
Че двама души могат да гледат едно и също нещо и да го виждат по различен начин.
Може би това, че понякога думите не стигат, за да се опише едно чувство, едно преживяване, един живот...
Тишина... Няма отговор...Просто предположения...
А отвън мъглата, като че ли пропита с болката на хиляди осъдени души, се стеля като отровен газ по улиците. Забързаните хора преминават като на лента пред очите ми - слепи за красотата на малките капчици дъжд, прекалено вглъбени в проблемите си, за да осъзнаят цялата мъдрост скрита в тях. И аз се чудя какво са научили за живота тази малки капки дъжд?
Може би това, че животът е едно предизвикателство, което трябва да се посрещне. Предизвикателството да се общува, да се мечтае, да се желае.
Може би това, че животът е един дар, който трябва да се приеме. Дар е всеки следващ ден, независимо дали е изпълнен със страх и отчаяние, или с оптимизъм и усмивка.
Може би това, че животът е един дълг, който трябва да се изпълни. Дълг към родителите ни, които ни насочват и подкрепят, и като светъл лъч бдят над нас.
Може би това, че животът е едно приключение, което трябва да се осъществи. Приключение, което трябва да се извърви с талант, въображение и усмивка. Талант да се гледа на света оптимистично и усмивка, с която да се посрещат несгодите.
Може би това, че животът е една игра, която трябва да се изиграе. Игра, която започваме от малки, толкова бързащи да пораснем, а после пак търсещи онези далечни, безгрижни години, изпълнени с цветя, буквари и грейнали лица.
Може би това, че животът е песен, която трябва да се изпее. Песен със своя собствена композиция, притежаваща изящество и прелест.
Може би това, че животът е една възможност, която трябва да се използва. Защото няма невъзможни неща, има само пропуснати възможности.
Може би това, че животът е едно обещание, което трябва да се спази. Обещанието да се изживее този живот пълноценно, защото всеки изминал миг остава завинаги извън възможността да се улови отново.
Може би това, че животът е една любов, която трябва да се открие. Любов, която думите са безсилни да опишат.
Може би това, че животът е красота, която трябва да се възхвалява. Красотата на малките капчици роса, отразяващи сиянието на изгряващото слънце, мощният тътен на падащия водопад и грохотът на разбиващите се в скалите вълни.
Може би това, че животът е една битка, която трябва да се приеме. Защото има разлика дали ще излезеш на арената при лъвовете на сила или с гордо вдигната глава.
Може би това, че животът е една истина, която трябва да се осъзнае. Истината, че не сме сами на този свят, а сме просто прашинка в пясъчен часовник.
Може би това, че животът е една загадка, която трябва да се разреши. Загадката защо сме тук, какво ще оставим след себе си? Какво доказателство ще имат бъдещите поколения за нашето съществуване? Просто празни стаи и избелели снимки, прах и отломки. А може би смисълът на живота са любовта, която показваме; вярата, която споделяме; доброто, което правим; хората, на които помагаме. Може би те продължават във вечността. Може би се умножават с времето, докато снежната топка не се превърне в лавина и капката в наводнение, искрата - огън и един глас - в ехо, звучащ във вселената...
Може би...Може би...
Тишина... Няма отговор...Просто предположения...
А отвън дивата феерия от танци продължаваше...
