Съдията се изправи в средата на ринга и вдигна ръка. Цялата публика се умълча. Хората, с див поглед в очите, продължаваха да развяват своите плакати в защита на избранника си за най - важната битка в живота им. Те не казваха нито дума, вперели поглед с трепетно очакване в рефера, но се усещаше жестокостта, останала неизказана във въздуха. И глух щеше да я чуе, и сляп щеше да я види тази пламтяща жар за надмощие и победа, този неописуем и на моменти - неразбираем стремеж и жажда за власт над всичко, което не е подобно на човек. В другия край на залата, далеч от злобата на хората, стояха Те, така различните и по излъчване, и по поведение представители на природата. Отдалечени максимално от разярената хорска тълпа, лицата на природата бяха отправили тревожен поглед към вратата, през която трябваше всеки миг да влезе техният боец. Всичко зависеше от тази последна битка, от един - едничък сблъсък, който щеше да разреши всички спорове и конфликти, съществували някога. Един от тях - човекът или природата - щеше днес да се сбогува завинаги със слънцето и само жестокостта и безсърдечието щеше да определи победителя. А тях защитниците на природата не ги притежаваха. В техните очи ги нямаше омразата и стремежа за надмощие, заложени в хорските разбирания за успех и влияние. Скоро всичко щеше да стане ясно, минути след сигнала за начало на битката съдията щеше да отсвири и края на сблъсъка. Но защо трябва да става така? Защо? Защо...
Тишината, провокирала толкова много мисли и терзания, бе прекъсната от силния властен глас на рефера
- И сега, уважаема публика, жаждата ви за зрелище ще бъде удовлетворена. Само след секунди сблъсъкът на хилядолетието, най - значимият двубой в историята на човечеството ще се разиграе точно тук, пред вашите очи. Вечните опоненти, човекът и природата, ще премерят сили за последен път, за да се определи окончателно кой ще властва напълно и неограничено над вселената. Готови ли сте, богоизбрани? Готови ли сте, благословени от небесата, да станете свидетели на сриването на една от най - великите сили в безкрая - човека или природата.
Мощен възглас на одобрение се разнесе от половината на човешката агитка. Като хищници, уловили вече своята жертва, хората изпадаха в екстаз само при идеята, че скоро ще станат пълновластни господари на вселената. Идеята за подобно могъщество ги примамваше и ласкаеше така, както същата мисъл отвращаваше и нараняваше дълбоко природата. А тя, природата, изолирана в своя кът на залата, усещаше, че изживява последните си мигове, знаеше, че крахът и предстои. Ох, как й се искаше сега да повее с клони, да провокира милост у кръвожадната твар, да събуди човешкото у звяра, застанал насреща й. Не виждаще смисъл тя в унищожението, не съзнаваше защо човек и природа не могат да живеят вече в мир и разбирателсто, както е било някога, в зората на човешкото съществуване. Нали Бог е създал чудесата си, за да си помагат, да си бъдат подкрепа и опора? Та нали те са деца на един общ родител! Може ли не само гарван гарвану око да вади, ами и брат брата си да убива с такава жар в очите?!
- А сега, да посрещнем с бурни ръкопляскания Човека, който ще защити честта и съществуването на всичките си себеподобни - гласът на рефера за пореден път разцепи тишината. - В левия ъгъл няколко вековният, зъл и войнствен, готов да оцелее във всяка ситуация, непокорен и целеустремен в похода си към могъщество над цялата вселена, уникалният и единствен по рода си Човек!
Агитката на боеца изпадна в ужасяваща еуфория. Викове на задоволство, крясъци от възторг за приближаващия култов сблъсък се освобождаваха от гърлата на всички хора в залата. Природата, кротка и тиха, тъжна, нямаше сили дори да се разстрои от хъса и злобата на противника си. Тя вече бе убедена, че многогодишното съревнование между нея и човека ще приключи с гибел за доброто, за представителите на природата. В един кратък миг и се прииска всичко да свърши възможно най - скоро. Да влезе по - бързо и нейният боец, да падне повален и съкрушен и да настъпи краят. Края - мир, покой, пренасяне в един по - съвършен свят, където все още съществува синхрон и търпимост между онези, които са близки по произход, но различни по цели и стремления.
- И в десния ъгъл - представителят на природата. Остарял и изстрадал достатъчно, че чак да му се чудиш защо иска все пак да бъде част от битката. - жлъчно изкоментира съдията. И това беше всичко, което каза, изчезнало бе преклонението пред майката - природа, грижеща се за хората като за свои деца. Чувство на благодарност, спомени, минало - всяко подобно нещо бе заличено от жестокостта и алчността на настоящето.
- Готови ли сте, воини? Е, нямате избор така или иначе! Тогава нека битката започне сега и по - добрият победи!
Свирката на рефера оповести началото на края. Едва ли някой се бе съмнявал в изхода на двубоя между човека и природата. Някога тя беше много по - силна от него, безмерно могъща и влиятелна в съществуването му. Но днес... Днес колелото се беше завъртяло, за да лиши природата от разлистените дървета и цъфналите минзухари и теменуги. В желанието си да я покори, да я постави първоначално под своята зависимост, а по - късно - да я премахне напълно от съществуването си, човекът я беше убивал бавно, но сигурно. Изсичанията на дърветата, отнемането на суша от реките, избиването на животни за кожа и кости бяха само началото на престъпното, безотговорно и неосъзнато сякаш ликвидиране на майката природа. Ала посегателството продължи - желание за еволюция, предизвикало глобално затопляне, разкъсване на озоновия слой, замърсяване на води, почва, въздух и накрая - генетичните манипулации, които сякаш преляха чашата. Никаква роля не остана на природа в кръговрата на този свят. Даже напротив, тя се превърна в основна пречка за човечеството. И сега само един последен удар щеше да я съкруши напълно. Бе дошъл краят...
Природата падна повалена. Секунда след нейната гибел, всичките й привърженици паднаха безжизнени на пода. В един кратък миг всяко нещо, наричано някога природа, изчезна, загина. Човекът бе победил. Но на каква цена? Слънцето изгасна... Реката пресъхна... Гората опустя без своите дървета и животни... Звездите сякаш паднаха от небето и потънаха в нищото... Скалите станаха на прах и вятърът ги развя из света... Природата умря напълно и след нея останаха само две неща - човекът и пустошта... Нищо, така страшно в своята самото и мълчание, че неусетно хората изръпнаха от ужас. Те бяха спечелили победа сега, но за нищожен миг от безкрая изгубиха всичко, трупано с хилядолетия. С един замах на сабята бяха посекли изконното си начало, майка си, природата...
Какво ще правиш сега, човеко? Струваше ли си жертвата, за да се наречеш победител в една и без това спечелена битка? Нужно ли бе да довършиш безскрупулно врага си, вместо да му подадеш ръка? Това по - велик ли те прави? Кажи! Защо мълчиш, нали си велик, нали си ЧОВЕК! Мълчи, щом така желаеш, грешнико, но аз ще ти кажа. Няма по - низшо деяние от това да убиеш нещо, което те обича. Няма по безразсъдно от това да си търсиш, намираш и воюваш с твари, които са всичко останало, но не и твои врагове. Но ти плачеш, човеко? Защо? Нима страдаш? И природата, знаеш ли, страдаше. Ала ти бе сляп за нейната мъка, ти реши да унищожиш и от днес ще плащаш цената си всеки път, когато имаш нужда от нея, от майката природа. Това е цената, която ще платиш... А сега, бъди откровен и честно ми кажи: струваше ли си да я платиш? Нима не съзна, че с нея ти уби и самия себе си? Но вече е прекалено късно... Реферът отсъди край на мача...
