/Г. Капопулос, в. "Имерисия", 21 януари, Атина/
Подписаното на 18 януари споразумение между
Русия и България за строежа на газопровода "Южен поток" е
събитие от голямо политическо значение.
Тръбата, която ще минава по дъното на Черно море, за да стигне до България и оттам едно разклонение от нея ще стига до Румъния и Унгария, а друго на юг до Гърция и Италия паралелно с тръбата, която ще минава по дъното на Балтийско море и ще свързва Русия с Германия, довежда до край заобикалянето на държавите от бившия Съветски съюз и Източна Европа, които биха могли от политически съображения да попречат на енергийното
свързване на Москва с Европа.
Споразумението, подписано от руския президент Владимир Путин в София, слага отпечатък и върху съмненията на България относно възможността подкрепяният от САЩ газопровод "Набуко", който през Турция ще следва подобна дестинация, да осигури притока на достатъчно количество синьо гориво, за да бъдат задоволени нуждите на Европа.
Примерът с петролопровода Баку-Джейхан с неговия капацитет от 25% буди резервираност сред всички заинтересовани страни по отношение на американските инициативи, които не отговарят на енергийните реалности.
България, пълноправен член на ЕС и НАТО, приела на своя територия три важни американски военни бази, прави избор, който я превръща в регионален енергиен разпределителен център и едновременно с това й позволява да увеличи своята тежест в ЕС на 27-те и в НАТО.
Сега, когато равнопоставеното участие на България и Румъния в ЕС все още е дискусионен въпрос, превръщането на София в енергиен разпределителен център е от огромно значение за енергийната осигуреност на Западна Европа.
Като се има предвид, че в ЕС все още се проучват всички енергийни варианти, ясно е, че България не само е подписало едно икономчиески изгодно споразумение, но и засилва до голяма степен позицията й в европейските структури.
Строежът на "Южен поток" наред с петролопровода Бургас-Александруполис действа балансиращо по отношение на участието на България в НАТО и на присъствието на американски бази на нейна територия.
В същото време от територията си България може да обслужва нуждите на САЩ в Близкия изток и Персийския залив, но не и да подкрепя намеса в
Кавказ и в други точки на бившия Съветски съюз, където на риск са изложени жизнени интереси на Москва.
Енергийната агресивна политика на Москва, която далеч не поставя под съмнение членството на страните от Източна Европа в евроатлантическите институции, обаче отчита и съвсем не подценява негативните последствия от разширяването на съюза на Изток.
Енергийната взаимозависимост между Русия и ЕС е най-здравата основа, върху която могат да се изградят специални отношения на всички нива.
В този смисъл американската реторика се свежда единствено до недоволство и противопоставяне, като мотивите за нея са, че няма достатъчни количества, за да могат да бъдат напълнени алтернативните тръбопроводи.
Европа обаче в никакъв случай не е заложник на Русия. Става дума за взаимозависимост между един надежден доставчик и съответно един надежден купувач.
Русия ще получи мощно дялово участие в разпределителните мрежи и рано или късно ще бъде принудена да отвори енергийния пазар за европейските капитали и технологии, ако иска да запази и да увеличи сегашния ръст на производство.
Вече няма място за политики, които биха могли да бъдат използвани за разширяване на ЕС и НАТО, с цел да бъде спряно влиянието на Москва върху бившия Съветски съюз.
Жизнените интереси на ЕС диктуват рано или късно да бъдат установени стратегически отношения с Москва. Колкото до Балканите, руското енергийно присъствие финализира, но без да има продължение, едно завръщане, започнало с намесата на Москва в Сараево през 1994 г. и в Прищина през 1999 г.
