Като дете живеех в крайния квартал на града. На булевард Овча купел – точно до двата парка, в единия от които се намираше минералната баня. Помня, че много играехме в парка – катерехме се по дърветата, имах едно любимо с наклонен ствол, горе се разклоняваше и беше удобно за сядане. Провесвахме краката си оттам и се чувствахме големи. В ония години този парк се поддържаше с особено внимание. През лятото в малките езерца плуваха рибки и цъфтяха водни лилии, а покрай бреговете им с пищност извираха най-различни цветове, вероятно екзотични, които се загубиха окончателно преди петнайсет години. Градинари събираха шумата през есента и я трупаха на грамади на определени места, плажът на Овча купел беше ограден от кипариси, тревата се косеше.
За произхода на името на квартала се разказваха легенди. Според една от тях в миналото през местността е текла река На един беден овчар се разболели овцете. Правил-струвал, но не успял да ги излекува. Един ден прекосили гьолчетата около реката и след няколко дни те оздравели. Така тази местност била кръстена на "къпаните овце" – Овча Купел.
Дали някой си спомня градските бани, след като вече всяко домакинство разполага с бойлер или централно отопление? Банята на Овча купел се славеше с минералната си вода. Навремето е имало само един гьол, баба ми разказваше, че славата му на лековит се носела надалеч. Пред банята имаше два чучура, от които непрестанно извираше минерална вода и утоляваше жаждата ни, макар водата да беше топла. Ритуалът в събота вечер или неделя да идеш на баня, ни караше да се чувстваме празнично, а после – олекнали, да се връщаме през стихналия парк.
С годините кварталът разпери ветрило от нови блокове и понятието за краен се измести на десетина километра на северозапад. От парка не остана нищо. Даже тия дни забелязах, че в началото му, точно до река Владайска се наливат основи. Поддържаният някога с любов и внимание парк, започнал живота си по царско време и известен с лековитите си бани скоро ще бъде мъртвило. Моето дете никога няма да види как елените слизат през зимата от Витоша на топло, как птиците гнездят по дърветата и крещят да ти отвлекат вниманието, ако приближиш. Едва ли ще яде зелени джанки и ще се крие в храстите, когато играе със съседските деца на жмичка. Детето ми сяда пред компютъра и води виртуални битки с измислени герои. Когато се удари, не къса лист от живовляк да го наложи върху раната. И не е правило кошнички от бодливите топчета на репей.
Банята се руши, двата чучура отпред са затапени и капчица не се отронва оттам. Величествената й постройка с интересна архитектура се е превърнала в руина. Старите хора си спомнят едни по-други времена, когато водата е извирала щедро из земните недра и е била жива. Колко приказки имаме за живата и мъртвата вода? Първото посегателство е поставянето на сонда, при което водата е намаляла – тя не обича да я впрягат и стягат в тръби. Тогава водата умира. Водата, която тече в цялата водопреносна мрежа, е вече мъртва. А минералната търси нови пътища и избива на друго място. И колко още е нужно, за да я загубим докрай и завинаги.
Сега живея извън града, на Люлинския склон на с. Владая. Сутрин рано в 5 часа навън е все още тъмно, но птиците са будни и пеят, гъргорят и вдигат врява. По листата на шипката блести росата и дребни насекоми са спрели в чашките на цветовете. Един скакалец пие жадно блясъците й, сечковец събира с предните си крачета ситните капчици и ги оформя в кълбо заключена светлина. Наблюдавам как тези дребни, почти невидими твари благоговеят пред извора на живот и бързат да се насладят, да я попият в крилата си, преди слънцето да я превърне в дъх. Пролетно време, когато тревата избуи, сутрин можеш да видиш как косовете скачат в нароселите й връхчета и се къпят до самозабрава. И не мога да проумея – как всяко птиче, животинка или мушица се прекланя пред великото чудо, наречено вода, а само човекът може да я убие, като я заключи. Безвъзвратно.
