Антиутопия – разговор с Хидро

Датата беше 22 март, някъде в недалечното бъдеще.... Денят беше сив и мрачен, с нищо неотличаващ се, с нищо незапомнящ се. В небето нямаше нито един облак, но не се виждаше и слънцето - това беше странно. На земята нямаше растения, нямаше животни. Тук-там се търкаляха алуминиеви опаковки от безалкохолно, които подрънкваха с металически звук. Навсякъде пустиня. Въздухът миришеше на безнадеждност и отчаяние. Аз заговорих първи:

-  Как се казваш сега, как те наричат? - попитах с нетърпящ възражение глас.

-  Просто H2O, така ми викай. - отговори ми ясно с тон, в който нямаше нищо оптимистично.

Малки капки студена пот се стекоха по вътрешната страна на ръката ми. Потръпнах. Потръпнах, защото разбрах, че разговорът няма да бъде в моя полза, няма да бъде в полза на човечеството, няма да бъде в полза на Гея.

-  Какво знаеш за мен? - този път гласът ме попита.

-  И всичко, и нищо! - вече смутен, след като разбрах, че аз съм този, когото разпитват. - Знам, че са те наричали Бог и са ти прикрепяли имена като Посейдон, Нептун, Акуекукиотисиуати*, Ардвисура Анахита*, Хидро, Додопа*, Пеперуна*, Свети Дух и още десетки имена. Също са ти казвали Сила, Живот. Учените те наричаха универсален разтворител, децата на африканския континент те наричаха „синьото злато", по високите планини на Тибет ти беше Бялата смърт, по красивите глетчери на Алпите ти беше Красота и Страх едновременно.

След като разбрах, че много съм се разпалил, продължих по кротко:

- Понякога падаше под формата на дъжд, друг път покриваше всичко с бяла пелена или просто ваеше красиви бели облаци по небето над нас. Никой не можа да ми обясни защо понякога беше толкова красива, понякога толкова страшна. Как така, веднъж беше тиха и спокойна, а друг път буйна и прииждаща?

Чувствах, че сега е мой ред да попитам, затова рязко изстрелях:

- Защо ни изостави, нас - хората? Къде отиде? - вече с пресипнал глас умолявах да ми каже истината.

- Милиарди години наред, още преди двукраките да се появите на тази планета, аз като велик майстор художник и скулптор дълбаех земната кора и сътворявах изящни шедьоври, които да красят това голо парче скала, въртящо се в пространството без никакви закони и което вие нарекохте Гея - майката Земя. Работех усърдно ден и нощ, за да оставя своето завещание на вас, тези, които ще се наречете собственици, които ще се убивате за къс почва и ще мислите, че проблемите ви са фундаментални и всемирни. А всъщност колко патетични и малки сте в действителност, нямаше обаче кой да ви го каже. Тогава аз се оттеглих и дадох шанс на вас да овладеете моите стихии, моите сили и да ме използвате. Бързо станахте силни и никой вече не чуваше, не виждаше моите предупреждения или по-лошо правеше се, че проблем няма. През вековете ми омръзна от разни „алхимици", атомни физици, биотехнолози и прочие, които си мислеха, че правят революция с всяко свое откритие, но в същото време копаеха бавно гроб за цивилизацията ви. А вие сте създадени от мен, аз съм във всяка ваша клетка. Еволюцията ви е свързана с мен, раждахте чрез мен и живеехте чрез мен. Но винаги и всякога аз съм безсилна. Опитвах да ви спра с потопи и всякакви бедствия, за да ви покажа накъде сте се запътили, но вие пак вдигахте гордо глави и продължавахте славно към гроба. А сега най-нагло си се изправил пред мен и ме питаш къде съм. Ами тук съм! Ето ме в калната локва там, имаме в каналите, които построихте, за да охлаждате с мен горивните пръти на атомните електроцентрали, аз съм в парниковата обвивка над теб, имаме и в чешмите, пълна с хлор и отрови! - поглеждайки ме с разводнените си стоманено сиви и студени очи, Водата ми показваше къде мога да я намеря, след което добави заповеднически: - Пий! Пий, де! - повтори неумолимо.

Аз се наведох над позеленялата мътна тиня, за да вкуся с напуканите си устни това, което беше останало от нея - мирис на химикали и застояло ме облъхна в студена прегръдка. Ужасих се, стана ми страшно и извиках.

Събудих се от вика си - беше станало късно. Сигурно съм заспал, докато съм чел страница от собствената си стихосбирка. Малката книжка беше паднала настрани с кориците нагоре, останала отворена на мястото, където бях чел последно. Вдигнах я и прочетох на глас:

Удавник

Тя е тъмна и страшна,

тя е хладна и мека,

тя е вечна, но млада.

Това е тя и тя е жена.

Океан от безбрежни емоции,

реки от сълзи, стон и ридания

тя смее се,

но смехът й е смях на дете с душевни терзания.

Тя е луда.

Тя е красива и в красотата й крие се страшното.

Оплела в косите си дъха на морето,

това не са коси, това са страшни вълни.

Те идват към мен и ето дърпат ме,

влачат ме с нокти лакирани

към бездните тъмни, към бездните мрачни.

За мен там няма надежда, но пак съм спокоен,

навеждам глава и отивам

в прегръдки дълбоки и мокри.

Аз потъвам, потъвам, потъвам...

Сега вече съм жив... и не се чувствам човек.

Петър Нгуен

П.П.

Това, че ще напишем по няколко трогателни думи, с които ще покажем колко много сме съпричастни с проблемите, свързани със замърсяването на водата, не означава, че ще променим статуквото и факта, че над 1,5 млрд. човеци са без достъп до питейна вода. Много пъти съм се замислял, затова че никой не избира къде да се роди, но ми става неприятно, че дете от Сомалия не може да има такава „привилегия" като мен. Спокойно да може да вземе чаша, да отвърти кранчето и оттам да потече прясна вода, която да си налее и изпие. С какво то е по-различно от мен и защо при мен това да е ежедневие и рутинен акт, за който дори не се замислям, а сомалийчето да умира от жажда и вода да му се полага един път на ден. Та нали водата на планетата е за всички, тя не е нечия собственост, а се оказва, че такова изконно право нямат всички. Само можем да си представим колко ужасна може да бъде смъртта от жажда, след като се запознаем само с първите симптоми на обезводняването: сгъстяване на кръвта, забавя се нейният кръговрат, понижава се минутния ударен обем на сърцето, понижава се систоличното налягане, лоша доставка на хранителни вещества; лошо снабдяване на тъканите с кислород; нарушение работата на нервните клетки; гърчове, халюцинации и коматозно състояние - те са следствие от обезводняване на главния мозък. При обезводняване на бъбреците се влошават техните очистващи функции, което се проявява с повишена концентрация на урината и пикочна киселина в кръвта. Появява се риск от тромбоза и запушване на бъбречните вени, разстройства на храносмилането, с нарушено усвояване на хранителните вещества, а също и с разтягане на стомаха." (media.framar.bg)

Иначе всеки е голям хуманист, особено европейците, на които тези проблеми са им толкова чужди. И какво от това, че наричат Земята „синята планета", след като почти всеки шести човек на планетата не може да използва чиста вода. Това, разбира се, са само факти и цифри, от които никой няма полза, защото в крайна сметка, в 21 век, хора умират от липсата на вода - ето ви един факт, след като толкова ви е нужно да го имате! Питам колко от нас спират водата, докато си мият зъбите? Коя от по-големите реки в Европа и по света може да се похвали, че не е замърсена от голям завод или индустриално предприятие? Колко остава да се разтопят ледниците на двата полюса, там където е единственият останал резерв на чиста вода?

Неотдавна прочетох, че голям производител на уиски закупил голям парцел на Антарктида с цел да се доставя на пазара чист лед. Е, след такава новина, каквото и да кажа ще бъде малко. Спирам дотук, защото факти и новини могат да се дават безкрай, а мен ме хваща срам - срам, че съм част от този егоизъм, комерсиализация и нагла ароганщина.