Н а сцената са девет жени. В залата - 420. На сцената играят "Домът на Бернарда Алба", версията на Възкресия Вихърова в Народния театър (защото във Варна си имат свой, напълно съизмерим със софийския спектакъл).
В пълната тишина на залата от време на време се разнасят дълбоки въздишки, сякаш сме в часовия пояс на латиносериалите, или неволно ахване, когато Бернарда на Цветана Манева удари рязко с длан по масата и гласът й започне да сече.
А през това време...
В Германия тъкмо започва световното по футбол и изходът от мача между отбора на домакините и Коста Рика още не е известен. Резултатът обаче явно никак не вълнува зрителите в залата на сцена филиал на варненския театър.
Все пак не всичко на този свят е футбол (да ме прощават Борето и Янко). Това ще да е причината в салона да има и десетина мъже. Поне на пръв поглед не личи някой от тях да е докаран с пистолет, опрян в слепоочието.
На следващата вечер в същата зала се играе "Пушката ще гръмне след антракта" на Теди Москов. Салонът е изпълнен до последното място, в публиката двата пола са почти поравно представени, има много млади хора.
Това не е случайност - преди повече от 85 години варненци по своя воля събират помежду си пари, за да се построи театър в града им. Приоритетите и до днес остават непроменени.
Едва ли на друго място би било възможно в първите дни от световното по футбол да се играят извънредни представления на спектакли от програмата на Международния театрален фестивал "Варненско лято" (31 май-11 юни), защото билетите за редовните представления са свършили много преди официалното му откриване.
А през това време...
Запалянковците едва ли се чувстват пренебрегнати. Екраните на плазмените телевизори във всички заведения показват едно и също - зелен футболен терен, върху който се разиграва нещо като театър.
Лицата на футболистите и техните треньори представляват същинска пантомима с драматични обрати, трагични пропадания и комични попадения.
А през това време...
На дървена маса върху самия пясък на Рибарския плаж четирима унгарци си поръчват (на български, с доста правилно произношение) чай. Докато чакат да им го донесат, снимат морето, топлят се под лъчите на превалящото слънце и се радват на бездомните кучета с пломби на ушите.
Ние също сме там и убиваме времето до началото на спектакъла на будапещенския театър "Кретакор" - "Чайка". Постановката на режисьора Арпад Шилинг се очаква като едно от събитията на фестивала.
Решаваме, че четиримата до нас са част от антуража на трупата. Изобщо не ни минава светотатствената мисъл, че може да са артисти. В представите ни актьорите, които ще излязат след малко на сцената, сега сигурно са вперили поглед в пъпа си и напяват като мантра Чеховото "трябват нови форми".
Забелязваме отново четиримата унгарци след половин час. Всички сме на тавана на Художествената галерия и очакваме представлението да започне.
Те са облечени в дрехите, с които бяха на плажа, и седят сред публиката. После единият от тях се обръща към жената до него с първите реплики от "Чайка": "Защо винаги ходите в черно?"
Казва го съвсем простичко, без приповдигнати жестикулации или трагически нотки в гласа. Няма бели ленени костюми, панамени шапки и самовари. Дори застреляната от Трепльов чайка я няма - само найлонова пазарска торбичка, от която излита бяло перце.
Няма никаква сценография и почти никакъв реквизит. Няма заучени чужди реплики макар да следват съвестно текста на пиесата. Няма театър.
Всичко се случва наистина, в момента, за първи и последен път. Актьорите на Шилинг съществуват в един създаден от тях с помощта на Чехов паралелен свят и не им се налага да сменят измерението, за да се "пренесат" в "Чайка".
След този спектакъл вече трудно ще повярвам на представление, което натъртва върху театралната условност. И споделям дочутата реплика на сценографа Никола Тороманов: "Току-що гледах едни унгарци, не-човеци."
Два от чуждестранните гастроли на "Варненско лято" - "Чайка" и "Преобличания" на белгийската компания "Ирене К.", промениха вкуса ми за театър. Представеното от тях всъщност трудно би могло да се нарече театър в смисъла, в който се разбира в повечето случаи у нас.
Тяхното е по-скоро радостно споделяне на някаква емоция, на движение, на пространство. Като пространството е задължително различно от "кутията с три стени".
Изпълнителите от "Ирене К." започнаха своето пътешествие от евангелистката църква в центъра на Варна под съпровод на орган и кларнет, преведоха публиката си през близката градинка, продължиха през залите и тавана на Художествената галерия с акордеон и кларнет и завършиха това споделено пътуване сред обвитите в бръшлян дървета отпред.
Според обкръжаващото ги пространство се променяше и техният танц, който сякаш се раждаше безизкуствено, в момента.
Макар и представен върху сценичния кръг на филиала, бразилският спектакъл "репетиция. Хамлет" ("Компаня дос аторес", Рио де Жанейро) също бяга от театралната условност, разрушава бариерите между изпълнители и публика, между Шекспир и ХХІ век, между Европа и Латинска Америка, между канон и импровизация.
В такава среда "Д-р" на Бойко Богданов (избор на селекционера на българските спектакли Димитър Чернев) стои още по-нелепо и старомодно.
А през това време...
Наум Шопов, специален гост на фестивала, седи на една от масичките пред служебния вход на театъра. Независимо дали е сам, съпровождан от някого от организаторите или заобиколен от почитатели, той е сякаш отделен от всичко заобикалящо, затворен в свой паралелен свят.
Усещането за пребиваването му в друга реалност е толкова силно, че изгражда около него почти материална стена. О нея се блъскат шумът на фонтаните, хленченето на някаква просякиня, ласкателствата, звънтенето на чаши зад импровизирания бар.
Очите на Наум Шопов са скрити от козирката на шапката и големи слънчеви очила. Сигурно за да не го издадат колко му е добре там, от другата страна, където ние не можем да попаднем.
