(Джентълменът от ул. „Хан Аспарух“)
Вече няколко години се придвижвам из София основно пеша. Вчера дори получих поздравление от умния си телефон по повод трите милиона крачки, които съм направил през годината. Ежедневните разходки ми дават възможност да откривам нови кътчета възторг в сивия град, затова гледам да разнообразявам маршрута си до офиса. Където и да се намирам, давам си възможност нещо приятно да ме впечатли. Онова, което грабне очите ми, остава дълго в сърцето ми, където намира спокойствие и защита.
Той е вече старец, но от онези, на които годините не личат. Има бяла коса, лицето му винаги е гладко избръснато, спретнат и чист. Учтиво поздравява, когато забързано минавам покрай него, а имам ли повече време, намира интересна тема за разговор, което ми дава възможност да изпуша една цигара в приятната му компания. Сините му очи блестят по детски, макар премерена увереност отдавна да е изместила някогашната наивност.
Докато сме млади, смятаме че светът се върти около нас. Когато остаряваме достойно, разбираме колко приятно глупава е младостта и как не можем да живеем без спомена за нея. Разбираме, че красотата не умира. Тя само променя форма и съдържание и не спира да ни напомня, че животът трябва да бъде изживян пълноценно.
Загубил отдавна голямата си любов, сега на добротата му се радват две улични котки. Говори им, гали ги, не спира с интерес да наблюдава движенията им, след като доволно са похапнали от храната, която той им купува. Светът често е враждебен и когато те лиши от възможността да се радваш на собствени деца, трябва да си дадеш възможност да обичаш други същества – хора, животни, растения, да им съчувстваш, да ги насърчаваш, да ги подкрепяш в хубаво и лошо.
С всяка своя дума, с всеки свой жест джентълменът от ул. „Хан Аспарух“ отваря сетивата ми и ги кара да осъзнаят цялата неугасваща красота на този тъй кратък – красота, която не спират да отразяват детските му очи. В синьо. Въпреки студа на заснежения град.
Автор: Добромир Банев
