„Голяма лъжа е май свободата, брате!... Но без свобода животът не е тъй сладък. А все ся ти към сладкото накланяш, като муха на мед.“
Милен Русков, „Възвишение“
Ако имате смелостта да чуете истината за себе си, гледайте „Възвишение“. Ако я нямате, непременно трябва да отидете до киното. Защото филмът на Виктор Божинов, създаден по книгата на Милен Русков, ще ни заведе на едно възвишение, където ще срещнем самите нас. Независимо дали това ни харесва или не.
Това е един разказ за свободата, за предателството и за избора, който те преследва отвъд живота. И отвъд смъртта. За начина, по който ще те запомнят или забравят и за проверената максима, че на сила можеш само да вземеш, но не можеш да дадеш.
РАЗГЛЕДАЙТЕ ГАЛЕРИЯТА С МОМЕНТИ ОТ СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА
Сюжетът ни запознава с Гичо и Асенчо (в ролите Александър Алексиев и Стоян Дойчев), които се оказват въвлечени в най-драматичните събития в българската история. Те живеят във време, когато светът е разделен на две – и всеки трябва да избере от коя страна на барикадата да застане.
Гичо и Асенчо са част от четата на Димитър Общи, която извършва Арабаконакшкия обир. Двамата получават лично задача от командира си да занесат писмо на Левски.
Така българските Дон Кихот и Санчо Панса, заедно със своя изпосталял и леко дръглив Росинант (дядо Юван), се отправят на пътешествие в търсенето на Апостола на свободата.
Тяхното пътуване се превръща в метафора избора, който е пред всеки от нас. Те срещат хора, които се отказват от делото, такива, които са готови да го подкрепят. Но най-важна е срещата им с разочарованието.
След като се срещнат с него, всички се отказват от мечтата да бъдат свободни. И тук идва следващият им избор, който ще открои двата типа хора. Тези, които ще слязат по пътя надолу, защото всичко е обречено. И тези, които ще се възвисят. Точно, защото всичко е обречено.
Борбата за свободата се развива на няколко нива, изключително умело разработени от автора на книгата и екипа на филма – топосите и сезоните.
Локациите имат своята отделна роля в разказа. На фона на достолепните, вечни планини, виждаме колко малки са хората. И чуваме още по-силно думите.
Смяната на сезоните илюстрира всеки един от етапите, през които минава четата на Димитър Общи. От зимата, когато всичко е заспало и оцеляват само най-силните, през пролетта, когато се засява идеята за свободата, през изпепеляващото лято и есента, която попарва мечтите на героите. И самите тях.
Извършителите на обира са разкрити, има разцепление в движението как да се действа: ударно или да се изчака. Властта тръгва по петите на бунтовниците, които са разкрити от… собствения си командир, Димитър Общи.
Не остава никакви съмнение какво ще се случи с тях.
В българското съзнание има едно място, отредено за героите. От Хаджи Димитър до опълченците на Шипка, героите умират близо до небето.
Изключение не правят четниците на Димитър Общи. Те трябва да изкачат последното си възвишение, което ще бъде и техният Страшен съд.
Ще стигнат там като едно цяло, но делата на всеки един от тях ще определи къде ще принадлежат душите им.
Последните оцелели са Гичо и Асенчо. Нашите Дон Кихот и Санчо Панса.Остава само още един въпрос: кой от тях ще успее да се възвиси и кой – не. А ще има ли спасение изобщо?
„Брате! Смелост!... Аз сега трябва да ся возвися да ся возвися.“
„Възвишение“ не пита какво е свободата – а защо е свободата. И имат ли наистина нужда българите от нея. Може би това е самият отговор: че тя е само за тези, които могат да я понесат.
Филмът успява да пресъздаде книгата на Русков. Сценарият, написан от Виктор Божинов, Нели Димитрова и Милен Русков улавя живота на книгата и ни пренася в света на Възвишението. Живият и автентичен език, също като в литературното произведение, е отделен персонаж в разказа.
Актьорската игра е изключителна увлича още повече в дълбочината на историята. Но Стоян Дойчев, който се превъплъщава в образа на Асенчо, прави една от най-запомнящите се роли в продукцията.
Костюмите, локациите, живата картина и музиката, която подсилва още повече акцентите, правят възможно филмът да не е просто гледаем. А съпреживян.
Накрая всеки от нас е на своето Възвишение. Където е сам с истината за себе си.
„Свободата, Санчо, е сладко нещо… Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш.“
Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“
