В ойната във Виетнам се оказала шок за психиката на Съединените щати. Очаквайки бърза победа, американското правителство останало изненадано, когато войната се проточила, и още по-лошо, когато започнало да изглежда, че тя не може да бъде спечелена, пише Historic Mysteries.
При тези трудни обстоятелства нищо не беше изключено в преследването на победата. Но докъде са били готови да стигнат САЩ, за да победят, днес изглежда шокиращо. Това със сигурност е мотивирало едно от най-гротескните решения, взети през този период, известно като Проект 100 000.
Целта на този проект е да се наберат в американската армия лица, които не отговарят на стандартните умствени и физически изисквания. Стартирала през 1966 г., програмата е насочена към младежи в неравностойно положение, като им предлага военно обучение и ги изпраща в бойни действия като войници на първа линия.
Въпреки това проектът „100 000“ е подложен на сериозни критики относно етичните му последици и ефективността му. Днес той е спорна глава от военната история на САЩ, отразяваща по-широки обществени опасения относно експлоатацията и отношението към хората в неравностойно положение.
Как е могъл да се осъществи такъв план?
Жертва на хората в неравностойно положение?
На 23 август 1966 г. Робърт Макнамара, министър на отбраната на САЩ, обявява началото на проект "100 000". Обикновено наричан не толкова ласкаво „100 000 на Макнамара“, „Глупостта на Макнамара“, „Глупаците на Макнамара“ и „Неудачниците на Макнамара“, това е амбициозна социална програма, която позволява на американската армия да допуска до служба мъже, които обикновено не биха издържали теста за квалификация във въоръжените сили.
Какво означава това?
В рамките на програмата могат да служат хора, които не говорят английски, мъже с ниски умствени способности и леки физически увреждания, както и такива, които обикновено са смятани за прекалено дебели или прекалено слаби, за да служат безопасно.
Тези нови войници, официално известни като „Новите стандарти“, са постигнали резултати от категория IV на теста за квалификация на въоръжените сили, което ги поставя в диапазона 10-30-ти персентил. С други думи, доста под средното ниво.
Мъжете от „Новите стандарти“ обикновено са слабо образовани, непропорционално много са от Юга и, което е по-противоречиво, са афроамериканци. Макар че официалните данни варират, се смята, че между 320 000 и 354 000 мъже са се присъединили към армията чрез програмата.
54% от тях са били наборници, а 46% - военнослужещи. Това означава, че въпреки че преди това са били считани за неотговарящи на стандартите, почти половината от призованите не са имали друг избор, освен да служат.
Въпреки че програмата понижава изискванията за постъпване, всички войници преминават през същите програми за обучение. „Мъжете с нови стандарти“ и нормалните новобранци тренирали заедно, а стандартите за изпълнение трябвало да бъдат еднакви за всички. Всички мъже от „Новите стандарти“ имали голям червен печат на първата страница на договорите си, а службите за човешки ресурси изготвяли месечни доклади за новобранците за Министерството на армията, за да се уверят, че стандартите не се изплъзват.
Защо тогава американската армия започва да допуска мъже, които някога е отхвърляла? Е, това зависи от това колко циничен е човек. Като начало, тази практика не е била нещо ново.
През цялата си история, при нужда, въоръжените сили на Съединените щати са набирали хора, които обикновено не отговарят на техните критерии. Например, когато по време на Втората световна война положението е било тежко, на тези, които са получили по-ниски резултати на тестовете за способност, е било позволено да служат.
Разбира се, недостигът на войници по време на Виетнамската война, в която САЩ влизат две години по-рано, няма много общо с проекта „100 000“. Поне не според политиците. Официално проектът е създаден в отговор на „Войната срещу бедността“ на президента Линдън Б. Джонсън.
Проектът е въведен като начин да се предложат на групите в неравностойно положение умения, които могат да се продават след приключване на военната служба. Присъединяването към армията винаги се е смятало за ефективен начин за придобиване на нови умения и според Макнамара проектът 100 000 просто се стреми да предложи това предимство на хората, които са в тежко положение в обществото.
Проектът „100 000“ е трябвало да бъде печеливш за всички. Необразованите и бедните американци щели да получат обучение и нови възможности, а военните щели да получат така необходимите подкрепления. Какво можело да се обърка?
Противоречията
И така, защо проектът „100 000“ е толкова противоречив днес? Отговорът се крие във факта, че той е бил пълна катастрофа за всички участници. Освен това, от морална гледна точка, събирането на хора в неравностойно положение в обществото и продаването на лъжа, за да се бият във война, която никой не е искал, рядко изглежда добре.
Независимо дали Макнамара наистина е вярвал, че прави услуга на хората от „Новите стандарти“, проучванията показват, че повечето от тях не са получили никакви ползи от военната служба. Поради своите „недостатъци“ повечето от тях са попаднали в бойни специалности, където не са придобили никакви преносими умения.
Казано по-грубо, военните не са хабили ценни ресурси, за да обучават тези, които са считали за хора с нисък коефициент на интелигентност, да бъдат например механици, медици или инженери. Тези длъжности се поемат от „нормалните“ новобранци.
По-късно сравненията показаха, че 100 000 ветерани от проекта са в по-лошо положение, отколкото техните еквиваленти, които не са ветерани. Ветераните са по-склонни да бъдат безработни, необразовани и средно с 5000 до 7000 долара по-зле от своите връстници. Също така е по-вероятно те да са самотни или разведени.
Това са тези, които са оцелели. Според историка Хамилтън Грегъри 100 000 наборници по проекта умират три пъти по-често от редовните войници. Затова е доста трудно да се твърди, че тези бедни мъже са били нещо друго освен пушечно месо.
Дори не изглежда, че проектът е бил от полза за армията. Историците твърдят, че той е бил нещо повече от разсейване за армията, която е била принудена да изразходва допълнителни ресурси за мъже, които не са били непременно необходими и за които е имало по-голям шанс да бъдат убити в действие.
Военните вече знаели това, тъй като си взели поука, когато през Втората световна война премахнали изискванията за влизане в армията. Това се е оказало толкова лошо, че след това законът за набиране на персонал е бил законно повишен до IQ 80.
Вероятно само една група е имала реална полза от проекта „100 000“: политиците, които са го измислили. Мъжете от „100 000“ били пушечно месо, хвърлено в месомелачката във Виетнам, за да могат политиците да избегнат политическата смъртна присъда да призоват студенти от средната класа и да вкарат резервите в действие.
Затова проектът „100 000“ е доста мрачна глава от военната история на САЩ, белязана от експлоатацията на уязвими хора с цел увеличаване на числеността на войските по време на войната във Виетнам. Тази зле замислена инициатива не само не успяла да постигне целите си, но и затвърди системната несправедливост, като изпрати недостатъчно подготвени новобранци на пътя на опасността.
Наследството на програмата служи като сурово напомняне за етичните капани на поставянето на целесъобразността над благосъстоянието на войниците и моралната отговорност на военните институции.
