Н еговото слово ме респектира. Най-вече със своята енергия и мощ. Със своята поетична образност. С хуманизма, извиращ от редовете. Той е неповторим стилист. С невероятна наблюдателност към детайла и неподражаем език. След Виктор Пасков не ми се беше случвало да се разплача заради книга. Или да ми се мълчи с часове. Или да искам да променя света. Да го направя една идея по-добър, по-поносим, по-човешки. Недялко Славов го е постигнал с творчеството си. В това негово творчество над всичко стои вярата. Вярата, която все повече ни липсва. В механизирания до краен предел живот, като че ли сме забравили колко е важна връзката с Господа и хармонията с природата. Като че ли караме на автопилот и затъваме все по-дълбоко в една посока, която води само и единствено надолу. Срещу това се бори Недялко Славов.
Острите му сетива му позволяват да задълбае надълбоко в проблемите на съвремието, за които почти никой съвременен наш писател не говори. И именно това го прави значим. Не множеството признания, които е получавал през годините. По мое мнение нещо друго го отведе толкова високо – неговата съпричастност към болезненото време, в което живеем. Неговата собствена човечност, която така умело предава на читателите, независимо от пола и възрастта им. Апропо – последният му роман „Пиафе” е именно за младите. За техния любовен танц. За съдбата им. Такава каквато е. Днес, тук и сега. Каквото и да прочетете от Недялко Славов – няма да сгрешите. Той е непримирим, но мъдър дух. Избрах да направя първото интервю от поредицата именно с него, защото човек трябва да може да степенува нещата. Затова – предпочитам да тръгнем от върха.
Недялко Славов е автор на шест романа, един сборник с разкази, четири пиеси и осем книги с поезия и лирико-философски фрагменти. Негови творби са превеждани на немски, английски, руски, гръцки и др. Носител на редица национални литературни награди, сред които - Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“, награда „Хеликон“ (2015, 2016), „Цветето на Хеликон“, награда „Иван Николов“, награда „Пловдив“ и др.. Прочутият му роман „Камбаната“ има шест издания за две години, а след радио-пиесата по същия роман престои и моноспектакъл с участието и под режисурата на Деян Донков в Драматичен театър Пловдив.
- Ще започна с един въпрос, който ти самият задаваш в романа си "Камбаната", а именно – кой го докара това зло, тоя свят без Бог?
- Тези, които се мислят за по-големи от него. Но и тая вавилонска кула ще бъде пометена. Въпрос на време е.
- Какво според теб е спасението срещу липсата на вяра у хората?
- Не обичам да поучавам. Мога да кажа за себе си. Спасението е вътрешен бряг.
- Как би коментирал българската литературна действителност?
- Послушна. Политкоректна. Привидно свободна, но кадифено манипулирана и дирижирана. Но истинската литература е съпротива. Слава Богу, има свободни писатели и поети и днес. Какъв е смисълът да служиш на лъжата? Па макар и сръчно, трудолюбиво, дори и талантливо. Истината е темела на живота. И на литературата. Остават тези, които през творчеството си са казали истината за времето си.
- Пишеш много за Пловдив – родния ти град. Какво ти дава той?
- Пловдив е моят свят. Бих перифразирал Маркес. Пловдив е осем хиляди години самота. Тук можеш да осмислиш цялото човечество. Аз не се вземам на сериозно. С ръцете си мога да прегърна най-много едно дърво по тепетата на града, една римска колона на Одеона, няколко любови,няколко деца. За това обичам да стоя на брега на Марица и да гледам как света тече по нея.
- Романът ти "Пиафе" е дисекция на любовните взаимоотношения между мъжа и жената. Написан и от двете гледни точки, от първо лице. Трудно ли ти беше да влезеш в обувките на персонажите си по такъв начин?
- В началото – да, после не. Оставих ги да вземат живота си в свои ръце.
- Как би резюмирал „Пиафе“?
- Природата е адвокат на жената. Но става страшно, когато тя самата тръгне срещу адвоката си.
- Какво те вдъхновява? Не говоря само в изкуството, а изобщо. Кое създава твоята лична искра за съзидание?
- Любовта. Единственото състояние, в което като рачето-пустинник напускаш черупката и оставаш гол. Като новородено. Тогава си най-раним, но и най-щастлив. И всеобщ. Левитиращ.
- Поезията помага ли ти или ти пречи при писането на проза?
- Тя е метронома на прозата ми.
- Какво е твоето послание към народа ни?
- Знаеш ли кой е най-любимият ми звук. Глъчта от детска градина или училищен двор. Този звук е еманация на живота. И винаги е в честота 432 херца, в трептенето на Божественото. А България става все по гробовно глуха. Няма деца. Няма бъдеще. Само създаването на нов живот може да ни спаси. Да спаси езика ни, народа ни. Но тая Ботева робска люлка ни люлее, не спира.
- Как би описал с едно изречение времето, в което живеем?
- Демонтаж на човешкото в човека.
- За финал – би ли споделил с публиката ни някое свое стихотворение?
- Това е финалът на една моя поема за любовта. „Афетуозо за любовта“
Откраднала на розата червеното
Ти караш розите да маршируват
На рамото ми спиш но сто инстинкта
Във тъмния ти сън будуват
И утре днес или пък вчера
Седиш до Бог на Тайната вечеря
От вечността ме будиш с майчин жест
С любовен жест ме тласкаш към Голгота
Със Магдалина сваляш ме от Кръста
И ме захвърляш като стих в живота
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още интересно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram
