У чени от години се опитват да разгадаят произхода на LFBOT - редки, но изключително мощни светлинни експлозии в дълбокия Космос. Ново изследване предлага хипотезата, че те са резултат от катастрофален сблъсък между звезди и свръхплътни космически обекти.
От 2018 г. насам феноменът е наблюдаван едва 14 пъти. Астрономите са регистрирали необичайно ярки сини проблясъци, идващи от далечния Космос. Известни под абревиатурата LFBOT („Luminous Fast Blue Optical Transients“ - ярки бързи сини оптични преходни явления), те избухват по-бързо и светят до 100 пъти по-интензивно от всички останали известни източници на светлина, съобщава британският „Дейли мейл“.
Досега произходът на тези изключително редки проблясъци оставаше необясним. Британското издание обаче посочва, че учените вече отдават предпочитание на теорията за необичаен сблъсък между черна дупка и свръхгореща звезда. До този извод е достигнал екип от университета „Корнел“ в Ню Йорк, ръководен от д-р Аня Нюджънт, чието изследване вече е публикувано онлайн.
LFBOT се появяват и изчезват с поразителна скорост, достигайки пика си и угасвайки само за няколко дни - за разлика от повечето звездни експлозии, които продължават седмици или дори месеци. Необичайното е, че през цялото време те запазват характерното си синьо сияние, което подсказва, че остават изключително горещи през целия си кратък живот.
По думите на Аня Нюджънт именно това ги прави „различни от всичко, което сме наблюдавали досега“.
В научната си публикация Нюджънт и колегите ѝ обясняват, че са анализирали типовете галактики, в които са били засечени потвърдените сини проблясъци. Чрез измерване на темповете на звездообразуване, масата и съдържанието на тежки елементи в тези галактики учените са изградили модел за начина, по който могат да възникват LFBOT.
Данните им сочат, че проблясъците може да са резултат от сблъсък между свръхплътни обекти - като черни дупки или неутронни звезди - и изключително ярки звезди от типа Wolf-Rayet.
Тези звезди започват живота си като част от двойна звездна система, в която две гигантски звезди обикалят около общ център. С времето по-голямата започва да „поглъща“ външните слоеве на своята спътница.
Външният водороден слой на „изяжданата“ звезда бива отнет, без тя да бъде напълно унищожена, като остава оголеното ѝ ярко хелиево ядро - т.нар. звезда Wolf-Rayet.
В същото време „поглъщащата“ звезда натрупва толкова много от откраднатия водород, че в крайна сметка колабира под собствената си тежест. Следва експлозия на свръхнова, която оставя след себе си компактен остатък - черна дупка или неутронна звезда.
„Когато компактният обект навлезе в звездата Wolf-Rayet, той може бързо да погълне звездната материя и да освободи огромно количество гравитационна енергия“, обяснява проф. Брайън Мецгер, съавтор на изследването.
„Част от тази енергия създава мощни струи и потоци, които след това се сблъскват с материята около звездата. Именно това взаимодействие може да произведе изключително горещ и ярък проблясък за много кратко време“, добавя той.
Един от тези проблясъци например е бил наблюдаван на около 55 000 светлинни години от ядрото на своята галактика.
Ако явленията се пораждат от звезди, би било логично те да се наблюдават по-често в райони с висока концентрация на звезди. Според Брайън Мецгер това вероятно не се случва, защото обектите, които ги пораждат, са получили своеобразен „тласък“, изхвърлил ги далеч от мястото, където са се формирали.
„Смятаме, че именно това ги е отвело далеч от регионите в техните галактики, където звездите са най-гъсто струпани“, заключава ученият.
