"Би ли се жертвал за родината си", този въпрос за много хора би звучал риторично, а отговорът е ясен - "Да".
След отговора обаче идва нов въпрос "Защо?" и тук няма еднозначен отговор.
Това е началото на "Мъжете не плачат", филмът на режисьора Ален Дърлевич, който бърка дълбоко в раната на хиляди, стотици хиляди хора, засегнати от последната война на Балканите и най-вече на 10 мъже, които се изправят очи в очи с миналото, чувството за вина, страха и доскорошните си врагове.
Историята във филма
разказва за група мъже, участвали в Югославската война, които 20 години след размириците опитват да намерят път към нов, по-добър живот.
Войната е свършила отдавна, а те са оцелели, но белезите от нея се оказват доста по-дълбоки и все още ужасно много се виждат не само по телата на тези мъже (бел. ред един от героите във филма е изгубил крака си по време на войната, друг е останал парализиран за цял живот), но и в съзнанието им.
Врагове в миналото, сега християни и мюсюлмани са на едно място в опит да изтрият болката и да намерят покой. Мисия, която се оказва невъзможна.
"През лятото на 2010 г. се записах за събитие, което една организация за мир беше насочила към военните ветерани от бивша Югославия. Основната ми цел беше да направя изследване, което да ми послужи за основа на късометражен документален филм. Самият аз бях войник във войната в Босна и си помислих, че подобен уъркшоп би бил възможно най-доброто "потапяне" в историята. Така че това беше първоначалната идея за моето участие. Само че уъркшопът ме обхвана изцяло. Седях с хора, които буквално бяха стреляли един срещу друг. И за да съм максимално точен – ние бяхме стреляли един срещу друг. Имаше напрежение, да, но онова, което започна като пространство, изпълнено с недоверие и дискомфорт, се превърна в необичайна връзка, изтъкана от разбирателство и съчувствие. Емоционално напрежение, нетипично динамична комуникация и за финал катарзис, който ме накара да създам игрален филм по темата", разказва за филма си режисьорът Ален Дърлевич.
Мъжете, които не плачат,
всъщност живеят като сенки - мрачните спомени не ги напускат, нито чувството за вина. Войната в Югославия може и да е свършила, но не и за тях.
Смятайки, че ако разкажат на другите за преживяното, ще им олекне и ще намерят покой, мъжете споделят един пред друг най-страшните си мигове от войната. Но прошката и разбирането невинаги са такива, каквито очакваме.
Когато пред групата сърбинът Мики събира сили и разкрива, че по време на войната е бил принуден от полковника да разстреля група мъже и да ги погребе в яма, някои от слушателите осъзнават, че в онази ситуация той не е имал избор. За хърватина Валентин обаче за Мики няма прошка и 20 години след като всичко е приключило, той му отмъщава като го пребива с дърво и пали камиона му.
Да, войната не е свършила, не и за жигосаните от нея.
Прошката - път към спасението
Смъртта и войната събират всички тези мъже на едно място, смъртта и ще ги помири. Когато майката на един от участниците в групата умира, всички отиват с него на погребението. Малко след това Мики решава да сложи край на живота си и прави опит за самоубийство.
Опитът е неуспешен, защото Валентин спасява живота му. Мики остава жив, а след това всичко потъва в тишина.
Никой от останалите мъже не осъжда Мики, никой не възхвалява и постъпката на Валентин, защото за тези мъже животът и прошката вече са придобили друг смисъл.
На тях не им остава нищо друго освен да продължат да живеят с болката, а сълзите - те са в очите им от деня, в който войната започва, до днес.
"Мъжете не плачат" на Ален Дърлевич бе част от "Балканския конкурс" в програмата на тазгодишния "София филм фест" . Лентата е копродукцията на Босна и Херцеговина, Словения, Германия и Хърватия.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание последвайте страницата ни в Instagram.
криза, която тихо расте" />
