Н а 20 април 1984 г. алпинистът Христо Проданов става първият българин, стъпил на „покрива на света“ – връх Еверест в Хималаите. Подвигът му е голям. Той не просто изкачва Еверест, но го прави сам, без кислород и по най-трудния и дълъг път – западния (непалски) склон, наричан от „Жестокия път“.
Христо Проданов изкачва върха от базовия лагер за 33 дни – рекорд за този маршрут. Освен това той е
първият алпинист, който изкачва върха през месец април, когато условията в планината са много тежки.
Проданов щурмува върха заедно с шерпа Джоуанг (Чованг) Ринджи. В първите часове на 20 април те са събудени по радиостанцията от базовия лагер, за да се подготвят за последния етап от изкачването. Разреденото количество кислород в лагер пет забавя движенията им и те губят много време в подготовка за тръгване.
Двамата поемат към върха без кислородни апарати едва в 5:45 ч., цели три часа и 15 минути след първото обаждане от Базовия лагер. Изкачването им започва при -40 градуса, при спокойни атмосферни условия и ясно време. В 11:10 ч. Христо Проданов съобщава по радиостанцията, че се намира на 8500 м. и продължава към върха сам.
При преминаването на камината Манфреда кислородна бутилка, която се откъсва от въжето, удря Ринджи в гърдите. По-късно самият шерпа разказва за този момент от изкачването: „На около 8500 м падаща бутилка с кислород ме удари в гърдите и започнах да плюя кръв. Виждах го напред, но имах проблем да продължа. Христо ми каза да се върна на долната база, да се лекувам там и да го изчакам, докато се върне“.
Проданов продължава изкачването към върха, като в следващите часове радиостанцията му е изключена.
Той стъпва на върха твърде късно – в 18:10 и престоява там прекалено дълго – цели 33 минути.
От там изпраща следното съобщение по радиостанцията към Базовия лагер: „Аз съм на върха, на върха съм. Христо! Тук има изградена пирамида от четири съветски бутилки и съветско знаме. Успях пет кадъра да заснема слънчеви“.
От лагера му отговарят: „Вземай тяхното знаме и слагай нашето“. Но Христо казва: „ Лошото е, че нашето знаме го забравих. Забравих го в раницата, която я оставих малко по-надолу. Никъде няма парапети, никъде няма парапети. Това е лошото“.
На слизане нощта го застига, а силите му привършват, след като посреща трето денонощие без кислородна маска при височина над 8000 метра. Извилата се буря, ниските температури и тъмнината го принуждават да спре на височина 8700 м. и да търси място за пренощуване на открито. Последното за деня обаждане от него по радиостанцията е в 21:10 ч., изпращайки следното съобщение: „От нищо нямам нужда, от нищо. Тука търся място, където да се сгъна, да изкарам утрото, защото иначе не може в тъмното“.
В т. нар. „Зона на смъртта“ (над 8000 м.) българският алпинист остава и на 21 април, като междувременно е организирана спасителна акция. Най-дейно участие в издирването взима неговия близък приятел Людмил Янков.
На 21 април Христо Проданов се обажда в Базовия лагер към 10:30 ч.:
-Аз съм над голямата сива кула. Не съм далече. Не съм далече.
- Дръж се Ицо, идват, идват към тебе. Дръж се.
- Стефчо, аз не съм в лагер пет. Не съм в лагер пет. Аз...
- Вижда ли се от теб пети лагер - палатката, палатката.
-Не мога да го видя от тука. Аз съм на жълтия пояс.
-Ице, ти си голям мъж. Голям мъж си ти. Не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК! Към тебе тичат хора! Хора тичат към тебе. Моля те, не заспивай.
По-късно Христо успява само да натиска комутатора.
Истина, а не просто утеха – към Ицо с небивал устрем се носи спасител.
8500 метра надморска височина. Температура от -40 градуса. Четири замръзнали пръста, чиито фаланги впоследстие са отрязани. Вероятно така би изглеждала равносметката в цифри за героя от Хималаите, Людмил Янков, който между 21 и 22 април 1984 г. смайва България и света с отчаян опит да спаси от замръзване приятеля си Христо.
В мига, в който се отправя към бедстващия Проданов, Людмил Янков вече знае, че така и няма да осъществи голямата си мечта. Неговата нова цел не е самият връх, който е трябвало да изкачи седмица по-късно, а подножието му, накъдето Людмата, както го наричат приятелите, носи няколко кислородни бутилки и
последното пламъче надежда за спасението на Христо Проданов.
Нощта все пак изпреварва похода на Людмата към Голямата сива кула, където е предполагаемото местонахождение на замръзващия Ицо, а към базовия лагер вече бавно приплъзва ужасът на двойна трагедия. Янков обаче втрещява всички и макар да не намира приятеля си, оцелява в нечовешките условия на кошмарната нощ. Българската, а и световната история не познават много аналози на доблестта, саможертвата и висотата на духа, присъщи на Людмил.
Янков изминава за рекордно кратко време денивелация от 1330 метра в „Зоната на смъртта“ под „покрива на света“ и стига най-близко до загиващия Проданов. За съжаление открива единствено раницата и стъпките му в снега.
„На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата”,
това казва Людмил за съдбата на Христо.
За едни походът на Христо Проданов е безумие, безразсъдство, болна амбиция, която му струва живота, а за други – подвиг, гордост, величие за целия ни народ. Какво ли не се е изписало и изговорило през годините за Христо Проданов и българската експедиция „Еверест – 1984“. Уви, дори в алпинизма завистта и злобата на дребно често пъти надделяват над уважението към паметта, личността и спортното майсторство.
