Новогодишно-оптимистично есе
Всички сме чували тази фраза и в определен момент от живота си може би сме признавали, че в нея се съдържа неумолима киническа истина. Звучи като нещо, което може би се е появило по време на Първата световна. Или пък е произлязла от някой, който не е имал късмет в Голямата депресия през 30-те в САЩ и въобще световната икономика. Не е възможно да е дошла от щастлив човек, който е живял пълноценен живот.
***
Представям си тъжен старец с посивяла брада, който седи в люлеещ се стол и пуши лула, припомняйки си какво е можело да бъде. Този човек вероятно е съжалявал за какво ли не – и най-вече за това, че съжалението винаги е контра-продуктивно и най-безсмислено ще бъде отнесено в гроба.
***
А то е обидно просто: първата документирана употреба на тази фраза е през 1982 от устата на 15-годишно момче на име Тони Даниелс, в няква статия на „Уошингтън Поуст“.
***
Трудно е да се повярва, че някакво 15-годишно дете би развило необходимия ум да измисли такава странно проницателна фраза. Вероятно Тони е чул тази фраза от някой друг, който пък вероятно го е чул от някой трети и т.н.
***
Въпреки това тази „поговорка“ или „труизъм“ някак омагьосва скептическото ми съзнание. Защо нещо толкова мрачно и депресиращо е толкова често използвана фраза? Ами за много хора това е факт от живота. Мисля си какъв е бил животът в началото на 1900 г. и през останалата част на XX век, след като Хенри Форд изобретява 40-часовата работна седмица. Това, доколкото ми е известно, поставя началото на „роботизирания“ служител и началото на края на предприемача в малкия бизнес. 40-часовата работна седмица е статукво от 1914, когато Форд де факто я въвежда. Може би причината, поради която тази фраза е често срещана и днес, се дължи на постоянната 40-часова работна седмица, която почти е излязла извън контрол.
***
Което ме подсеща, че ние, авторите на друг труизъм - „петък – ден на майстора“, би трябвало да сме основните пропоненти на четиридневната работна седмица.
***
Да сме честни: у нас в петък, ако изобщо се работи, е макс докъм обяд (да не почвам за държавната администрация). Ерго, да подкрепим Макрон, който иска “semaine de 4 jours” във Франция. Да, за да спечели пак изборите, но все пак.
***
Погледнете го в световен мащаб, но и в наш. Стойността на долара се е понижила с течение на времето; той е претърпял 50% инфлация от 2000 г. насам, заплатите са в застой от същата година насам глобално, а разходите за живот (скритата инфлация) са се увеличили.
***
Всички имат чувството, че са претоварени и недостатъчно платени. Дали сме станали глезльовци, които са жертви на потребителския императив и общото повдигане на качеството на живот в Европа, е за друг дискурс.
***
Но специално у нас усещането сякаш е, че жертваме ценното си време в най-добрите си години, бачкайки.
***
Насърчават ни, сякаш на границата на принудата, да консумираме, консумираме и консумираме - и да преследваме материалните неща преди всичко.
***
40-часовата работна седмица отхвърля креативността - в полза на роботизирано, безсмислено и монотонно изпълнение на задачи.
***
Вместо да бъде насърчавано, поставянето на въпроси към властта е станало неприемливо – особено у нас, където медиите са като йоркита. Малки, само лаят и не хапят. Няма почти нито една кавказка овчарка, която да скочи, да захапе – или пък само с басовия си лай да уплаши някого.
***
Казано по стратиевски, нещо, някой да лавне, и политическият елит да се изпусне от страх, с извинение за израза „политическия елит“.
***
Нарцисизмът се възнаграждава, а социопатите в българската политика се насърчават. Като нация същевременно сякаш сме завладени от тревожност, депресия, пристрастяване и множество други психически и физически проблеми. В резултат на това получаваме много лекарства от лекарствения бизнес, които ни помагат да се справяме с това уж приемливо земно съществуване.
***
Нека си го кажем направо: по-голямата част от хората, не само у нас, водят живот без особена цел извън потреБителското добруване. Което не е поплак за отдалечаването от вярата, а проста констатация.
***
Истинското щастие и удовлетворение (доколкото са възможни) не могат да съществуват в затвор дори без решетки, където автентичността не съществува, където изказването на мнение може да ви донесе единствено краткотрайно удовлетворение и където всяка минута от деня ви де факто се определя от някой друг. Независимо дали го признаваме, или не, ние сме контролирани от други хора, чиито грижи в живота рядко надхвърлят личната им изгода и обществения статус.
***
Това прилича на рецепта за национален и личен провал.
***
Ако допуснем, че проблемът е ясен, какво, по дяволите, е решението? Има ли лек за прозаичното ни съществуване? Да започнем оттам: в живота има нещо повече от това да плащаш сметки, да трупаш дългове и да работиш нещо безсмислено на заплата, което не се развива или се развива бавно и недоловимо.
***
Следователно, умът, тялото и душата ти не бива да се пречупват.
***
Любовта вече не е отговорът, особено сега, когато дигиталната квази-религия замени вярата.
***
Дължим на себе си само едно: да разбираме, че вече не можем безнаказано да правим нещата, които обичаме. Контекстът се промени, цените скочиха до екзосферата, и вече е време да се обърнем към ноосферата – селенията на мисловността, защото ако не отговорите, то подходящите въпроси към нас самите се намират там. („Селения“ е нещо различно от масово бъркане на правописа на думата „селяния“.)
***
Време е за пестене – на емоции и на пари. Императивен остеритет, с изключение на остеритета на мисловността.
***
Но: все още не съм срещнал човек, който да съжалява, че прекарва времето си с това, което обича да прави. Не мога да кажа същото за онези, които са посветили по-голямата част от живота си на безрадостна работа за някой друг. Това важи дори за онези, които са спечелили милиони. Най-щастливите и най-реализираните хора, които съм имал възможността да срещна, приличат по нещо на Захарий Стоянов.
***
Човекът, който надмогна и се откъсна от овчарството и абаджийството, и чрез „хартията“, порива към книгите, се покачи на раменете на историята. И стана нашия най-велик хроникьор – на най-геройското време в новата ни история. Докато тогавашните масови „ние“ са се свивали зад дуварите и са се отвръщали (on the turning away?) от малцината бъдещи герои.
***
Прочетете „Записките“ на Захарий „Джендо“ – това е моето новогодишно послание. Ето това е просветен патриотизъм, тази така дефицитна стокица (както споменах предния път по друг повод).
***
Там, в „Записките“, се съдържа всичко за нас – от п*************ския страх (и още сто asterisks тук) на „раята“, до невероятната смелост на неколцина, начело с най-симпатичния ни краен авантюрист, Гаврил Груев Хлътев от Копривщица.
***
Разбира се, когато лошите стрелят от засада, много помага да паднеш в реката и после да зъзнеш няколко денонощия, кацнал на едно дърво, т.е. Съдбата да те остави жив, за да разкажеш.
***
Изводът от всичко дотук? Яжте повече фибри, за да нямате запек, и избягвайте лютото, защото перфорираната язва, колкото и Съдбата да е на ваша страна, може да доведе до летален перитонит. А пък ако междувременно протече и някакъв мисловен ток – това ще е бонусът на бонуса на бонуса.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
