Имат ли нещо общо, макар и твърде далечно?
Нашият (обобщен) политик от последните 30-тина години, в условията на някак субкултурна демокрация: след като е общувал с наречия, чиято податливост му е създала илюзията за безгранична власт, става импровизатор (докато по начало е нереален аматьор). Не се чудете защо сме най-смешната държава в Европа.
***
Той, обобщеният той (или тя), е разпилян, неподготвен, склонен към крайното или двусмисленото поради непригодност към яснотата.
***
Винаги е жертва на аристотеловия дуализъм, за който говорих в предните Фрагменти (според него има само черно и бяло, нищо по средата), но това далеч не е най-големият проблем.
***
Проблемите не са един и два, но ще ти обърна внимание, позоваваяйки се донякъде и на Чоран: за нашия политик политиката е сечиво за кариерно спасение, както и за неосъзната лична психотерапия (по-точно, с неосъзнати девиации, които рязко се отразяват на етоса). Тук изключвам чистата кариерна корист – обикновено, когато не можем нещо друго, ставаме местни активисти на определена партия, и ето ти, не щеш ли, цяла кариера.
***
То не е от вчера, прочетете фейлетоните на Алеко.
***
Пълно е с хора, които чрез политически активизъм се чистят от жалкото си минало, и лесно научават сами себе си да битуват в един цял чоранов „пласт от тъма“, към който са били прикачени. По-простичко казано, той/тя си познава местните мутри и въобще провинциални патриции. И катери мъничката си стълбица (умалена реплика на онази на Смирненски), както може.
***
Точно този обобщен образ допълнително се опростява, говори на „бе те тия от София да си гледат работата, ние си знаем тук кво, колим и бесим“. И това някак разпарчетосва България – едно е във Варна, друго в Съединение, трето в София, четвърто в Северозапада.
***
Т.е. този обобщен човек става ДРУГ, преодолява някогашните си терзания, все повече се нагажда към някаква болна своя версия на рацио, злоупотребява с това. И би бил страшно изненадан, ако му обясниш по друг начин българската вселена.
***
Но без него сякаш не може: впрягането му в политиката е ключово за настоящата ни политическа система. Ерго, изборите не са състезание на идеи (да не бъдем наивни), а състезание по места кой съвпада със „значението“ – т.е. кой там дилър на гласове колко може да обещае и да изкара.
***
Така излиза, че гласуването няма особен смисъл. И колкото и моят приятел и донякъде учител Валери Найденов да бръжди (красноречиво) за мажоритарната система в два тура (да е жив и здрав), никоя партия няма никаква полза да се променя пропорционалната система.
***
Защо? Защото просто няма да стане, дори и да е разумно. Ми диспиаче.
***
Дали пък не сме жертви на един „мафиотски“ колективен умствен софтуер? Веднага ще се поясня, да не стават грешки – тази държава и нейните ресурси се управляват от хора, които се водят в опозиция. Ние можем да се разпорим от протести, но системата винаги е една крачка преди нас. Докато ние – някои, всъщност – мислят политическата система като нещо с елемент на мистика, тя вече отдавна е прекрачила в онова, от което няма връщане – рудиментарният прагматизъм, в който човек за човека вечно гладен и безмилостен като пустинна лисица.
***
Спомняте си, разбира се, за Ангелус Силезий, чиито двустишия непрекъснато си противоречат и са само на една тема: Бог, но той имал толкова много лица, че не било лесно да обявим само едно за истинско.
***
Затова ние – вие – сте жертви на на непрекъснато противоречие в медиите, и не в хубавия смисъл. То се състои в това, че медиите предпочитат гости, които ни доставят мъничката стока на очакваното, а не разпалват ума. Аз лично не се оплаквам, разбира се, и аз съм там понякога, но винаги страшно съм се стремил да обясня по-големи културологични процеси, а не просто да коментирам на първо ниво, тип кво била казала Корнелия или някой друг инепт. И кво цяло да стане – любимият полужанр, в който по традиция говорещите глави напускат вълнистите води на анализа (по правило, никога няма синтез) и плават уютно в застоялото блато на политическото гадателство.
***
Както се пошегува един приятел, с извинение: WTF, някой изобщо може ли да повярва, че Корнелия и Тошко са от едно и също училище с Явор Гърдев и Нойзи?
***
Няма нужда от отговор, това ми прилича на риторичен въпрос.
***
Но най не обичам ситуации, в които простоватото заменя познанието. Също така имам сериозни резерви съм негласната у нас общомедийна култура (и попкултура), че медиите съществуват единствено за да доставят своя продукт само и единствено на „масата“.
***
Ако априори приемем, като медии, че хората са прости, това ни отнема апостериори основанието за съществуване, за интелектуално посредничество и възпитаване на що-годе добър вкус. Помислете върху това.
***
Истината е, че днешните бългяарски медии, несъзнателно (защото част от тях са управлявани от недобре образовани хора), малко приличат на това, което прави Св. Павел.
***
Нашият човек, внезапно разбрал за кво става дума по пътя към Дамаск, внезапно превръща християнството в нетърпима и някак ответствено агресивна религия (сори за русизма): той насажда нетърпимостта, недодялаността, провинциализма. Както пак казва Чоран, с каква недискретност той се вре, без да е апостол, в неща, които не го засягат и от които няма понятие?
***
Само между другото: Павел се позовава на старите пророци като Данаил, но от разсъжденията му за девството, въздържанието и брака на човек може да му се призлее. В този смисъл е кваэи-отговорен за предразсъдъците ни - и в религията, и в политиката. Павел е установил нормите на нещо, което е парализирало инстинктите ни. И не искам да чувам за неговия своеобразен първи „мийм“ на света (от „Коринтяните“), че ако нямаш любов, нямаш нищо.
***
А вие иначе продължавайте с газа. Докато се разберем за него и геополитическата ориентация, пак изпуснахме културата, мисловната грижа за изоставащите в това отношение, които топуркат с малките си мисловни крачка далеч зад постмодернизма.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
