Наистина ли политическата ни класа е толкова инфантилна?
Наскоро употребих един израз за политическата ситуация в момента – „луперкалии“. Мнозина се запитаха какво имам предвид. Имаше и неколцина, които съвсем справедливо се почудиха, а защо не „сатурналии“ или „вакханалии“, все римски езически и диви празници. Имаше и един „Иван Дявола от Перник“, който каза, ела да видиш при нас „луперкалии“ (true story).
***
Бързото обяснение е просто: древната римска власт, още от царски времена (да не се бъркат с републикански или имперски) се чувства длъжна да организира подобни „бесни религиозни паради“ за простолюдието – поради ред причини, най-важната от които е, че въпросното простолюдие трябва да „олаби жилата“ (с извинение към по-чувствителния читателски „гещалт“), за да препотвърди властовото разделение тип „горе и долу“.
***
Та, луперкалиите са един от тези масови празници, при които буквално няма правила – освен правилото, че всичко е позволено. Това са били диви февруарски два-три дни, в които на римския плебс е позволено да тича гол по улиците на Града, да се „съешава“ както дойде и въобще да се направи на маймуна. Разбира се, възниква въпросът как магистратите – претори и техните „граждански милиции“ най-вече – се грижат за сигурността, и според мен, дори и според Плутарх, никой не се грижи за нищо, всеки да се оправя сам, малко като в онази дистопична и леко тъповата холивудска поредица “The Purge” (но без правилото, че само в тези два дни можеш да убиваш безнаказано). Между другото, тези и подобни филми черпят основната си идея тъкмо от Древен Рим, и то точно преди Републиката, която установява първите де факто държавни правила за религиозни те празници още през 3-ти в. пр. Хр., малко преди Пуническите войни, когато и започва първоначалната кодификация на онова, което днес наричаме „римско право“ и го изучаваме в юридическите факултети.
***
Въображението, разбира се, бледнее пред онова, което по всяка вероятност се е случвало, особено по отношение на буквалния уличен разврат. Но пак според „Успоредните животописи“ на Плутарх по-късно, самите cives Romani, гражданите със за пръв път чувство на граждани и общност, някак са спазвали относителен ред, доколкото е било възможно. Разбира се, аз пак съм скептик – било е нечовешки хаос, колегата Плутарх като че позамазва нещата, особено около един от седемте хълма – Виминал, и всичко е било възможно. Като например претор или цензор да си хареса момиче и, насочил острия си меч, да го изнасили, така и група момичета от типа „вакханки“ да изнасилят даден претор, да даде Юпитер всекиму.
***
В нашия случай обаче имах нещо подобно предвид относно политическата ни ситуация – тя се срива до липсата на правила, целта продължава да не е “ordo”, римският класически политически и световен ред, а хаос, които ще се превъплъти в серия нови избори.
***
И като казах „хаос“ – според великото за древността произведение „Теогония“ на Хезиод (връщам ви малко по-рано, в древна Гърция, ми диспиаче), от Хаоса се ражда Редът, „тагма“.
***
Думата може и да ви звучи познато, останала е и в днешния гръцки, щот, нали, всички ходите на почивка там – вероятно най-известният площад в Атина се казва „Синтагма“ („ПлатИа СинтАгматос“ ), т.е. „площадът на съгласието“. Но в древногръцкия оригинал, „сюнтагма“ значи нещо като „съгласие за общ ред в полиса“, т.е. хем властови (в „буле“-то), хем някак и народен.
***
Нещо, което ние нямаме. И, ровейки в обширните си познания по българска история, не мога да се сетя да сме имали, може би през лятото на 1912, преди Първата балканска война, да речем.
***
Не че древното гръцко общество не е атомизирано – разбира се, че е. Но говоря за друго, за днешния наш политически предмодернизъм, в който фройдистки потиснатите „его-та“ и „ид-ове“ не могат да сглобят нито вид конкордат, нито дори проста и нетрайна конструкция, която да се подготви за торнадотата, които ни предстоят.
***
Защо конкордат ли? Самата дума е пожелателна, но е постигано в историята – когато зверски облещени един срещу друг лидери правят прословутия политически компромис в името на добруването на нацията in adversity. Ето в този момент се намираме, но се опасявам, че политическата ни класа никак не го осъзнава, оплетена в чисто бизнес-разправии. Тъкмо затова твърдя, метафорично, че тя прилича на група случайни пътници на палубата на „Титаник“, които горещо се разправят кой е по-готин, в стил „а ти къв си, бе“.
***
Разбира се, исторически, „конкордатът“ като термин препраща към онзи между папата или друг религиозен лидер със светската власт – обикновено, светската власт, дори в условия на моментен цезаропапизъм, да се съгласи за определени неща с Църквата, за да може тя да си реши некви свои онтологични и еклестиалистични проблеми.
***
Но аз говоря тук за конкордат между разпарчетосаните партии и играчи у нас, и особено на онези с (поне заявено) проевропейско мислене. Защото спиралата от кризи, евразийският императив и евентуалните поне два пъти избори (преди местните другата есен) изисква подобно обединение. Нещо като сключване на „завет за национално спасение“, скрепен в някакъв своеобразен наш модерен кивот, с който всички замесени – без значение какво е ставало – дават пример дори на други държави, поставени в подобни лоши финансови, енергийни, външнополитически и прочие условия. В подобен евентуален конкордат съм склонен дори да простя тактически участието на социалисти, пепел ми на езика (и тъжноусмихнато човече, ако има такова).
***
Мисля, че сме в поредния Исторически момент (с главно „и“), колкото и на Балканите да няма друг вид. И тук е моментът партиите, президентът и дори олигарсите да се обединят заради бъдещето на тази страна, а не отново да се чудят кой на кого какво „френско предложение“ да направи, ако позволите това неприличие.
***
Отчасти може и така, перифразирайки своя приятел Хазарта: стига вече с „олигархът Ми е по-добър от олигарха Тьи“.
***
Само за контекст, за да разберете колко сме смешни в нашия мъничък югоизточен ъгъл на Европа, вече веднъж давах пример: в Бишкек са напълно убедени, досущ както и Мицкоски в Скопие, че неква ташкентска пост-съветска мафия пречи на самостоятелното им развитие. И сега на некви будни журналисти в Киргизстан им излиза пяна на устата по повод на Узбекистан.
***
Така горе-долу изглеждаме и ние, колективистична култура с вечна отдаденост на вътрешната група (национално или по отделни видове социуми, т.е. „socia“), без реален излаз към индивидуалност. Прадядо ми, неосъзнат епиктетов скептик от Щипско, казваше, че Македония беше изгубена още след Първата световна (говорейки със свои постепенно сърбизирани роднини там). А сега, добавям аз, само берем малките кисели плодчета, които не стават за ядене.
***
След „френското предложение“, ние вече не можем дори да го кажем с едно изречение, а именно: Македония да признае българското си минало, а ние да признаем македонското бъдеще.
***
А може би така трябва. Може би това е великата македонска шаячна правда.
***
Но мен, разбира се, ме занимават културите, и в нашия случай – нашата мъничка културка на дребния триумфализмъм. В която и най-малкият успех се представя като спечелена омировска битка.
***
А нашите политически луперкалии, с които започнахме – по този и още сто въпроса – ми напомнят за Смирненски: „Съдбата рано ги излъгала/животът сграбчил ги отвред“.
***
На този фон вече почнах да не се безпокоя за истински важните неща, като например кой ще стане шеф на БНТ или пък как ще се представят „Витоша Бистрица“ в Б група.
***
Хеле пък за Мел Брукс и цитираното напоследък от него “fuck the poor”.
***
Уф, дори сарказмът вече ме изморява.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
