От кой „отбор“ сте?
Хайде да се върнем към по-дълбокото, след като всички се упражнихме на тема „българска политика“ заради местните избори. Не че не е важна, напротив, но тя отдавна е прекрачила в „метаполитиката“ – първо, като проекция на партии за сметка на личности, и второ и по-важно, като вид несръчен спектакъл, който никога не събаря „четвъртата стена“, т.е. никога не си признава пред публиката какво е по същност.
***
Не за друго, а защото, да би се разкрила, българската политика би изпаднала във вид зенонова апория и би торпилирала своя raison d’être, т.е. би станала отрицание на самата себе си.
***
Впрочем в българската политика костенурката винаги „надбягва“ Ахил. Ако ме разбирате.
***
Преди всичко, обаче, да споменем с magna cum laude проф. Ивайло Дичев – аз, като негов съмишленик, като човек и fellow културен антрополог, намирам загубата за огромна, досущ както и приносът му за българската мисловност. Repose en paix, Monsieur.
***
Иначе, понеже сума ти народ ме пита „ама защо е тая вечна разправия между Израел и Палестина“, която дори можело да разпали Трета и последна световна, някои философски бележки.
***
Тук (и в следващи „Фрагменти“) ще използвам част от общите теории за конфликтите, за да анализирам арабско-израелския. С болка осъзнавам ограниченията на всеки подобен подход, както и недостатъците - защото не съществува цялостна обща теория на конфликта. А ако съществуваше, щеше да е почти невъзможно да приложим легалисткия подход към точно тази наглед вечна разправия: т.е. силната ориентация към миналото.
***
Всяка мисъл за конфликтите - описания, прогнози и предписания - ще трябва да се основава на определени предубедени идеи или парадигми, които един реален конфликт, изрязан от живата, творческа човешка реалност, може да надхвърли. Така, в усилието да се противопоставят ситуацията в Близкия изток и теориите за конфликтите една на друга, никой не би могъл да постави точката.
***
Понеже културната антропология предполага и историчност, няма да обяснявам корените там, имате ги в Уики. Ще потърся свой език, на който конфликтът да бъде формулиран.
***
Един адекватен език на конфликтите би позволил да се формулират не само целите и интересите на страните и невъзможностите, но и решенията, които не могат да бъдат лесно постигнати. Поради тази причина езикът на конфликта трябва да разширява понятието за реалност, като въвежда възможности, които биха се отнасяли по-скоро към потенциалната, отколкото към емпиричната реалност. Нарочно тук използвам термина "лонгоз": едно адекватно формулирано на езика на теорията на конфликтите социално решение е, разбира се, решение на хартия и не е същото като решение в реалния живот. Адекватно формулираното решение не е нито достатъчно, нито дори необходимо условие за решение в реалния живот. Но търсенето на такова решение е не по-малко значимо, особено ако става дума както за конфликта в Близкия изток, който засяга пряко милиони хора, така и целия свят - плюс общата теория на конфликтите. Процесът на решаване обаче ще трябва да бъде в ръцете на самите участници.
***
Близкият изток днес често се описва като поле за битка между два „избрани“ (и следователно самодоволни) народа. Аз предпочитам да го разглеждам като конфликт между два „преследвани“ (и следователно самосъхраняващи се) народа - арабите и евреите. Два „народа“, които са страдали изключително много от ръцете на другите, особено британските, но с една много съществена разлика: размахът на страданията на арабите е бил предимно в Близкия изток, докато този на евреите е бил главно другаде; особено в Европа, от Исабела Кастилска до Хитлер.
***
Убеден съм, че събитията, започнали с декларацията на Артър Балфур от 2 ноември 1917 и завършили с резолюцията на ООН от 29 ноември 1947, която призовава за "разделяне" и създаване на еврейска (пък после ще мислим за "арабска“) държава, принадлежат към най-трагичните грешки в най-новата история. Обхватът на тази трагедия все още не е изяснен; досега може би сме станали свидетели само на началото на последиците от нея, изразяващи се в загубата на живот в битка или в намаляване на качеството му, тъй като хората са били изтръгнати от своето съществуване и живеят в лагерен ад, особено в Газа.
***
Трагедията също не може да бъде измерена само от гледна точка на прякото или структурно насилие върху отделни човешки същества. Случилото се в тази поредна война също така дълбоко засегна редица общества, отклонявайки повторно източници и енергия от неотложните нуждите на истинското, значимо развитие. И, най-важното, тя не засяга само региона, наричан „Близък изток“, а в по-дълбок смисъл целия свят, особено чрез участието на днешните велики сили.
***
Като наричам това "грешка", имам предвид имплицитно отхвърляне на различните претенции за легитимност на еврейската държава, иначе санкционирана от резолюцията на ООН. Претенциите се отхвърлят поради последиците в региона и поради мета-последиците, които биха имали, ако се тълкуват като общи принципи. Ще спомена само три такива твърдения, които често се отхвърлят.
***
Историческият аргумент. Макар че едва ли е възможно да се очертае конкретна линия във времето и да се твърди, че собствеността преди дадена дата вече не може да бъде обект на възстановяване, периодът от две хиляди години изглежда попада в тази категория. Като аргумент при референдум сред населението той може би има някаква тежест, но това би трябвало да се реши демократично, и там е проблемът. Ако територията е (почти) неуредена и ищецът е бил последният ползвател (не непременно „собственик“), претенцията може да бъде основателна - но нито едно от тези условия не е налице. Списъкът с промени, които ще бъдат предизвикани, ако това се използва като прецедент за териториални претенции по света, ще бъде впечатляващ. Представете си ние (ако имахме силата) изведнъж да кажем на т. нар. „Северна Македония“ нещо като “всичко до и включително Охрид е наше, разкарайте се оттам“.
***
Аргументът за преследване. Никой народ в човешката история не е бил изложен на толкова концентрирана, целенасочена и хладна сегрегация, както евреите. Никой не оспорва и необходимостта от намиране на трайно решение, но то изглежда невъзможно за момента, защото и палестинците претендират за мини-Холокост. Но да оставим В да страда за престъпление, извършено от А (светът и нацистите) срещу Б (евреите), не може да бъде решение. Първо, то въвежда ново престъпление. Второ, реакциите на В не могат да гарантират трайно решение, при положение, че В изпитва трайна етническа омраза към Б. Ерго, от кауза на В се възползват организирани и финансирани от други В-държави екстремисти, които се отдават на животинското, като „Хамас“.
***
Аз, без извинение, се сетих за ужаса на Батак, където опиянени животни колят хора, българи, като агнета.
***
Легитимността би се основавала на способността да се накара пустинята да цъфти, а не просто да се съжителства с нея векове наред. Същността на собствеността се състои в продуктивното използване, а не в простото обитаване, и който не я използва продуктивно, губи „права“. Аргументът тук обаче се отхвърля на пръв поглед като колониалистки – не можем да махнем с лека ръка към засегнатите араби.
***
Разбира се, аз ще продължа и другата седмица философски по въпроса, което ме родее (и извинение) с мислители като Мухамад Али-Халиди, но и с хора като Yeshayahu Leibowitz, за когото не сте чували. Споко: аз знам „всичко“.
***
А междувременно предлагам да се съгласим, че в Европа 75 години живяхме в градина, и това е притъпило решително нашия инстинкт за оцеляване, за разлика от нашите баби и дядовци.
***
Помислете за това и стига вече с лигавщините на пост-консумеризма.
***
Ще дойде момент, в който ще трябва пак да се борите за коричката хляб и килото картофи, mark my words.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
