Реката в моите мисли

Р еката – същата чиста и кротка рекичка ли е тя? Днес хората рядко разбират водния им език – понякога се оплакват, понякога се хвалят, а най-често усамотени и тъжни в тъмните хладни нощи и горещите дни потъват в мълчание. Понякога ми се струва, че всяка река плаче. Но не от радост, а от мъка и сякаш се отронват горчиви сълзи. Какво ще стане, когато тези сълзи залеят Земята?

Тогава всички ще плачем, засрамени и тъжни, че някога сме били тъй груби с водата. Колко вода се изля от небето, разгневено и сърдито? От какво е предизвикан този гняв – никой не знае, но след време може би и реката ще изпитва същия гняв – ужасен, изпълващ душата и иска или не избухва – при човека избухването е с викове, при реката – с води. Но разликата не е голяма – със сърдитите си изблици на гняв реките говорят, крещят в лицата на всички, които са се осмелили да замърсят водите им.

Трябва да бъдем горди, че притежаваме Искър – най-дългата, Марица, най-пълноводната, Дунав – корабоплавателната, а и други прославили се или просто невинни реки, които обаче също оказват голямо значение в природата. Трябва да се отнасяме добре с тях – като с почетни хора, да ги пазим, да ги уважаваме! Всяко живо същество се нуждае от вода – цветята, животните, човекът. .Никой не може без Майката Природа, тя поддържа живо дори най-силното създание. Един вълшебен блян се върти из съзнанието ми и ми вдъхва надежда, малка, като съвсем мъничка светлинка, но достатъчно мощна, че да огрее и другите сърца, за да им нашепне:

Един ден всичко ще се оправи. Ще огрее слънце, ще разцъфнат цветя, а реките?! Те, толкова самотни и тъжни преди, ще бъдат доволни и щастливи, весело ще се спускат по хълмове и баири, а ние ще седим около тях също толкова радостни. Облаците бурни и страшни преди, сега ще бъдат безобидни бели облачета, кичещи небето с белите си душици. Тревата ще грейне с моравия си цвят и ще се усмихне. Всичко ще бъде по-красиво, по-добро и по- спокойно.

Да, този блян може да се сбъдне, но освен вяра трябват и усилия. Трябва с добротата си да овладеем навиците си, пречещи на природата и най-вече на водата в реките да изживеят щастливи години в младостта си. Може би в съзнанията на рибите и на другите обитатели на речния живот броди мечта, която навярно гласи:

Ако можехме да излезем на брега, щяхме да спрем всички злини! Но уви – ние сме създадени, за да живеем във водата, и то не в каква да е вода, а в чиста! Погледнете ни сега – малки и безсилни срещу злините, владеещи света. Ах, как да живеем в тази мръсотия? Ох,ох, не можем да издържим!

Къса ми се сърцето като си помисля за тези мили същества. Че какво са сторили те, защо да ги наказваме, те не са извършили никакъв грях! Как да живеят в такава среда? Къде да живеят, какво да сторят? Не могат да излязат, за да ни променят и да ни заговорят с думи, но не е ли напълно ясно какво изживяват? Дори безчувственият камък ще заплаче от тази картина:

Аз съм един камък, нямам душа и сърце, как е възможно да се събудя от блажения си сън? Живеех в реката, стоях си безмълвен, а изведнъж всичко се промени! Ах, колко е ужасно!

Олеле, помощ, помогнете ни! – викат всички, живеещи в реките с мръсни води.

Трябва да им помогнем, да пазим дома им и да не им пречим, така както те не пречат на нашия живот!