Т ова е Земята – третата планета от Слънчевата система. Едно изумително красиво и величествено място във Вселената, което е станало дом на милиони видове живи организми, включително и на нас – хората. На този етап от човешкото развитие, Земята е единствената ни известна планета, на която може да има живот такъв, какъвто го познаваме. Тук възниква въпросът какво прави нашата Земята толкова уникална и незаменима?
Ако разгледаме снимки на планетите от Слънчевата система, бихме могли да оприличим Земята на малка синя точица. Точно този син цвят ни подсказва отговора на въпроса с какво нашата планета се отличава толкова много от останалите и защо има живот тук. Да, отговорът е водата. Разбира се, съвкупността от фактори, необходими за нашето съществуване, не се изчерпват само с наличието на вода в течно състояние, но знаем със сигурност, че това е най-важното условие, поставено от учените, за да се смята животът на друга планета за възможен.
Една от често дискутираните теми в последното десетилетие е темата за изчерпването на невъзобновяемите енергийни източници като нефт, въглищата, природен газ и какви последици би имало това върху икономиката на държавите и живота на хората. За съжаление обаче оскъдна информация достига до обикновените потребители, свързана с тревожните въпроси относно водите в световен, както и в регионален мащаб, управлението на водните ресурси, тяхното състояние и най-вече тяхното опазване. Несъмнено водата е най-ценният природен ресурс, който макар да се смята за възобновяем, не бива да забравяме, че той също е и изчерпаем.
Хората често сме свикнали да приемаме за даденост нещата, от които истински зависи нашето оцеляване. На пръв поглед водата заема 75% от територията на Земята, но дали този факт е успокояващ? Обемът на световният океан е 97,5%, оставяйки едва 2,5% за сладката питейна вода, а 70% от тази сладка питейна вода се намира в ледниците. Реките и езерата, които са главен източник за удовлетворяването на потребностите на човечеството от прясна вода представляват само 0,006% от сладките води и ако това не е обезпокояващо, то нека споменем и факта, че тези водни ресурси са изключително неравномерно разпределени по територията на сушата.
Ако за домакинствата в повечето развити държави, достъпът до питейна вода е на две крачки разстояние, то нека не забравяме, че има места в света, където, за да се сдобият с питейна вода, хората са принудени да извървяват по 2 километра на ден, а на други места да пътуват по 2 дни с кервани, търсейки малкото пустинно кладенче, откъдето да си набавят така необходимата за нашето съществуване течност.
Тук е моментът да припомним, че водата не е предназначена за употреба единствено от хората, тя е необходима за оцеляването на всяко живо същество на Земята, а голяма част от водните ресурси са местообитание на огромно биоразнообразие от организми, следователно достигаме до извода, че запасите на сладка вода (и солената вода) трябва да бъдат поделени за нуждите на хората, растенията и животните.
Огромни количества вода годишно се използват за напояването на агрокултури, за отглеждането на животни, за индустриални нужди, броят на населението се увеличава, което води до увеличаване на водопотреблението, а същевременно количеството вода, с което разполагаме, остава непроменено.
Една от незабавните мерки, които трябва да се предприемат, за да опазим водното богатство, е намаляването разхищението на водата. За съжаление кризата с опазването на водните ресурси не може да бъде решена само с пестенето на водата. Замърсяването на реките, езерата, моретата и океаните, се е превърнало в бич на нашето съвремие и този проблем тепърва предстои да се задълбочава, а най-страшното е, че по-сериозните замърсявания могат да доведат до болести, епидемии, а при употреба на замърсената вода дори и до смърт. Тези последствия се наблюдават в страните от третия свят, а вече дори и във високо технологично развитите държави.
Без съмнение основната причина за това замърсяване е ежедневната човешката дейност, индустриалната революция, небрежното отношение на бизнеса и политиката към околната среда. Може би е настъпил момент, в който трябва да пренаредим приоритетите си, да поставим нуждите на природата над тези на икономиката и веднъж завинаги да осъзнаем, че „златото блести, но не се пие“.
Родена съм в град Видин и е излишно е да споменавам, че се чувствам свързана с реката, която минава покрай нашия град, разкрасява го, придава му величие и се е превърнала в негов културен символ, а именно река Дунав. Река Дунав е моята река. Това е втората по-големина река в Европа и най-голямата река в България. Тъжно е обаче да се констатира, че с годините, този близък контакт на природата с хората не е довел до добри последствия за реката.
Тази река, която погледната от разстояние би трябвало да има приятен син оттенък, от дълго време насам има тъмно кафяв цвят. Ако направим опит да погледнем към дъното на реката, ще установим, че е невъзможно да видим по-надълбоко от няколко сантиметра. Макар Дунав да не е замърсена с битови отпадъци дотолкова, колкото са някои големи реки в Китай например, все пак наблюдавайки течението на реката, можем да забележим как се носят клони от дървета, остатъци от храна, найлонови торбички, пластмасови шишета, рибарски мрежи и всякакви други човешки битови принадлежности.
Тъй като река Дунав е и плавателна река, не малко инциденти са се случвали с изтичане на горива от кораби, което е едно от най-сериозните замърсявания на водните ресурси, а отстраняването на горива и масла в пречиствателните станции е изключително трудоемък и скъп процес. Още по-тревожен е фактът, че само 10 вида от тези масла могат реално да бъдат пречистени. Всички нефтени компоненти са токсични за водните организми и нефтеното замърсяване изменя съотношението между видовете и намалява тяхното разнообразие.
Друг проблем е липсата на канализация в селата по поречието на река Дунав, което води до изхвърлянето на част от битовите отпадни и фекални води директно в реката. Със заповед на МОСВ от 2003 година, река Дунав, както и по-голяма част от реките в България са обявени за т.нар. „чувствителни зони“, което означава, че има опасност те да бъдат обогатени с биогенните елементи азот и фосфор.
Това би довело до ускорен растеж на водораслите и нарушаване на баланса на присъстващите във водата организми, което за пореден път повдига въпроса и за опазването на биоразнообразието в река Дунав. Разновидността на организмите в реките е основен индикатор, по който лесно можем да определим дали даден водоизточник е замърсен. Животът в такива води намалява силно, а в някои случаи се унищожава тотално заради нарушения кислороден режим в тях, т.е. наличието на кислород в реката спада значително. Ако преобладават представителите на два-три биологични видове в дадена река, то това означава, че те са оцелели, тъй като са били най-адаптивни към променилите се показатели на реката.
След изреждането на всички тези факти е нормално да се запитаме с какво можем ние обикновените хора да помогнем, за да променим случващото се с реките на България. Макар последно направените проби в различни участъци от река Дунав да не превишават позволените екологични норми, това не означава, че за в бъдеще няма да се сблъскаме с проблема със замърсяването на водните ресурси, особено ако продължим да бъдем безразлични и безучастни. На първо място трябва да станем по-отговорни към природата и да започнем да се интересуваме повече от екологичните проблеми, които ни заобикалят, защото думата „екология“ в превод от гръцки означава „наука за дома“. И тъй като Земята е дом на всички нас, ние трябва да полагаме повече грижи за нея.
Затова нека се научим да изхвърляме отпадъците си там, където е предназначено да бъдат изхвърлени – в контейнерите. Нека не забравяме, че пластмасовите отпадъци убиват водните обитатели, тъй като те често объркват лъскавите опаковки с храна и веднъж попаднали в организма им, ги отравят. Нека в домакинството се научим да пестим водата и по възможност да използваме препарати с ниско съдържание на фосфати. Нека не превръщаме реките в сметище, защото отново ние ще платим цената от последиците.
По отношение на управлението на битовите и промишлени отпадъчни води, тяхното пречистване трябва да бъде задължително, следователно е необходимо построяването на повече пречиствателни станции, за да не се заустват (изливат) в реките директно води с високо съдържание на химикали, а показателите на водата, която излиза от пречиствателната станция, да бъдат строго контролирани. Проблемът със замърсяването на реките вече не може да бъде разглеждан само като естетически, вече не става въпрос само за това как една река изглежда погледната отстрани, не говорим за това дали боклуците загрозяват гледката на летуващите, а за това какви са реалните последици за нас и за природата, когато водоизточниците ни станат кошче за отпадъци.
В крайна сметка можем да обобщим, че водата е символ на живота. Тя е средата, в която протичат всички биологични реакции и без която животът на Земята е немислим. И ако човечеството искрено желае да съхрани разнообразието от жизнените форми на земята и да спаси нашата планета от глобални бедствия и катаклизми, трябва да полага повече усилия за запазването и прочистването на водните ресурси на планетата. И нека не забравяме думите на Антоан дьо Сент-Екзюпери, който е казал, че ние „не наследяваме Земята от предците си - вземаме я назаем от нашите деца.“
