Не бой се; отсега ще ловиш човеци
(Лук. 5:10)
Всички имена са условни. Всяка прилика с реални географски понятия и събития не е случайна.
В един от филмите Силвестър Сталоун твърдеше, че е сицилианец, който никога не е бил в Сицилия. Обичам да пътувам. Понякога това може да е и само мислено, например четейки нещо от Карл Май или Арсениев. Обичам и да разказвам видяното.
Предполагам, че малко по-трудно е разказването и описването на това, което чувстваме - да укротим и съберем мислите си на едно място, да ги направим достъпни и разбираеми за максимален брой хора. Ще ми се да Ви разкажа как само със силата на идеята река Искър може веднъж годишно, но напълно заслужено да се наименува река Йордан. Или как Женевското езеро може да се намира в собствения Ви двор… или пък на място, наричано Микрото - място, което за женевците би било напълно непознато. Но едно по едно.
Не съм хаджия. Не съм ходил по Светите земи и не съм се кръстил в река Йордан. Кръстили са ме като малък в съд с вода в някоя църквичка. Припомних си го неотдавна, когато кръстихме децата. Водата е живот. Ако не го знаете - питайте учените, производителите на аксесоари за градински езера, потоци, водоскоци, фонтани или пък Беър Грилс, докато оцелява някъде на предела в Сахара.
Раждаме се във вода. Водата е и символ на живота. Кръщението (във вода) символизира нашето повторно рождение, рождението ни „свише“, като едно по-съвършено, по-осъзнато същество, способно на нещо повече от нуждите ни за хранене, отделяне (замърсяване), размножаване, себичност… Библията (Книгата на Живота) започва с Дух, който се носи над водата. Христос е кръстен в река Йордан от Йоан Кръстител. Зная, зная, сега е 21-ви век. Но нали все пак е 21-ве век сл.Хр.
Сега да поговорим за нещо по-неутрално. За екология например. И малко география.
Замислих се коя ли е най-най-любимата ми река и веднага започнаха да изникват картини на вирове, бързеи, големи плоски камъни и брегове от малки обли камъчета, надвиснали върби, подмоли, уловени риби, случки. Имената на реките обаче стояха някак на заден план, в скоби - като че спомените са се слели в една обща река, досущ като истинските реки - по-малките се вливат в по-големи, те пък в още по-големи или в езера, морета, а накрая - в Световния океан, после пък се изпаряват по малко и с облаците се местят, валят под формата на дъжд и пак се връщат при изворите си. Не е ли точно като с мислите ни? И тогава най-отгоре изплува името на река Чатахучи! Признавам, че може и да я избрах заради благозвучието. Но не само.
Урок по география №1:
Река Чатахучи се намира в САЩ и е с дължина 682 км, водосборният й басейн е 22,714 кв.км, извира в северната част на щата Джорджия, минава през Атланта, оформя южната граница на Джорджия и Алабама, продължава през Флорида и се влива в Мексиканския залив, Атлантическия океан. Може даже и някоя молекула от там периодично да циркулира по нашите географски ширини. Не че съм америкохолик или имам прекалено много американски мечти. Бях там едно лято, върнах се в законовия срок. Работих непрекъснато първите 58 дни. Наблюдавах предимно „Едноетажната Америка“, но в умален вариант - на малки разстояния, от автомобил, скутер или велосипед.
Град Атланта прилича на голяма гора, в която живеят няколко милиона души. Добре поддържан, чудесен пример за био, еко, зелен град. Сърнички по улиците, орли в небето, добре поддържани тревни площи, водни басейни, патици. Една сутрин, докато ме караха към нова месторабота, минахме по тоя мост и я видях - река Чатахучи. Беше рано сутринта, тъкмо започваше да напича, дим като пелена се стелеше над водата, отдолу - бързейчета, скали, тихи вирове, бистрота и оня примамващ зеленикав оттенък. Беше като река от някой филм. Рекох си: „Тук ще да е“. На 59-тия ден взех въдицата и тръгнах. Предварително бях закупил разрешително за риболов от… най-близкия супермаркет. Помолих един колега да ме закара, понеже колело би ми пречило да обикалям. Това се случи по времето, когато крокодил беше избягал от местния зоопарк и го хванали на същия тоя мост. Колегата ме остави точно там и още не вярвайки, усмихвайки се ми вика: „Ама тука има крокодили“. Отвръщам, че тъкмо ще има какво да разказвам после.
Водата беше адски студена, ледена. Оказа се, че е заради близкия язовир. Тук улових първите пъстърви в живота си. Самата река и обстановката някак ми напомняха на река Малък Искър. Тук обаче, освен по-големия размах, някак си много чисто пазят. Спомените ми от Малък Искър бяха… като малък. Какво ли беше положението сега там? Като знаем с каква лекота хората изхвърлят обвивките си по улиците, направо не ми се мисли какво е сред природата. Край Чатахучи се уверих, че чистотата не зависи от броя на туристите, риболовците и заводите, а от отношението. В една съвсем противоположна посока пък - Беларус- улових първите си платики. Какво - тук нямаме ли реки и езера?
Урок по география №2. Женевското езеро.
Веднъж пак летях нанякъде. Зад мен седеше един любознателен ром, който на всеки пет минути коментираше нещо, което е видял през прозореца, но така и не успяваше да си намери слушатели. Изглежда на повечето хора им е безинтересно какво става там, вън или какво си говори някой. На мен пък ми беше забавно да слушам коментарите на тоя човек, преоткриващ нови светове. По някое време между два облака се откри чудесна гледка и аз обърнах внимание на един познат: „Ееее, какво хубаво езеро!“ Познатият обаче си дремеше нещо, не му беше интересно езерото. За сметка на това любознателният ром ме чу и веднага се надвеси над седалката: „Това трябва да е Женевското езеро, нали?“ Убеден, че не е, му отвърнах с усмивка: „То трябва да е!“
Урок по география №3. Най-важният!
Сега живея в Божурище. Същото с най-старото летище в Европа, разменено за 106 апартамента по стара нашенска рецепта; паметникът на културата, който се руши от багери. Същите багери, минали през толкова много национални паркове. Тук няма особени природни красоти. Въпреки това бях изнамерил едно симпатично заблатено язовирче, местните го наричат Микрото /от Микроязовир/. Сравнително чисто е, само понякога след дъжд се пропиват отровни препарати от близките ниви и част от рибата и раците изплуват безжизнени. Бях си сътворил ей тая лодка от пластмасови бутилки, возех дори децата на нея. Само името на водоема не ми се връзваше. Когато веднъж прелетя самолет над мен и се сетих: „ами да, това трябва да е Женевското езеро!“ В същия миг улових таранка, тя размърда устни и потвърди и узакони новото име на водоема.
Сега, уви, там има табелка, че „язовира е частен“, „риболова забранен“.
На двора си направих малко езерце. То имитира екосистема, река ако щете, малка помпа с филтър взема водата от дъното и я излива наново попречистена, като от извор. Нужни са ми само доста камъни да му придам завършен и хубав вид. Затова си събирам камъни. Веднъж имах работа в ж.к. Младост. Когато съм навън, се ориентирам по Витоша. Когато съм вкъщи - по гугъл мепс. На гугъл видях, че там, където отивах има рекичка и си взех раницата да събера камъни, ако има хубави, кръгли. Видях я горе от моста - идеална беше, и камъни каквито търся. Викам си, я каква приятна рекичка. В тоя момент пред мен мъж и жена преминавайки над най-високото пускат някакви отпадъци. Мила, родна картинка. На връщане срещнах на спирката едно съседско хлапе, пита ме какво нося. Накарах го да пробва може ли да вдигне раницата ми. „Лелеее, камъни ли носиш?“ Викам: „Да“. А не вярва.
Как ще ги стигнем американците? Кога ще станем малка (голяма) Швейцария? Все си мисля, че не е нужно да мъкнем камъни от другия край на света. Природата си я имаме, значи остана волята само.
Големият ми син се казва Йордан. Не е на дядо си, както питат, на реката е. На идеята! Знаех, че така ще се казва години преди да се роди. Малкият е Андрейчо, по инициатива на майка си. В него пак виждам библейското, и рибарското. Ще ги възпитаваме в традиционните ценности, в това число и екология. Но с времето значението на родителите намалява. Моля, помагайте! Ние сме такива, каквато е и средата ни, околната ни среда е такава, каквато сме ние!
А който не чете това, нека все пак отнякъде по неведоми пътища му капне някоя молекула на главата и се сети, че не може постоянно да се изхвърлят отпадъци, цапа и унищожава. Нека и политиците по-често се сещат, че само с коване на идеални закони не става, а главно с налагането им. И че едно е да се учиш от полезните практики на другите, друго е парадното чуждопоклонничество.
Зазвучах мрачно. Обаче наскоро една съученичка беше споделила из виртуалното пространство семейни снимки от река Малък Искър, от същия вир, който обичах като дете. Водата изглеждаше добре. С оня вълшебен зелен оттенък… Надежда има!
Казах! (Хау)
