Реката е Караагач. Току-що зелените и кални води понесли няколкодневния дъжд са пробили естествената пясъчна преграда и се изливат в Китенския залив, превръщайки морето в мътна боза с тук-там подаващи се дини и пъпеши. Явно по пътя насам реката се е отбила и в селските бостани.
Туристите се мръщят, карат се на децата, псуват проваления отпуск и за утеха пият в плажните капанчета.
Стоя точно на границата между мътилката и чистата вода. Морето ме побутва игриво, но аз съм непреклонен. Гледам втренчено през стъклата на маската, стискам здраво харпуна и чакам ошашавените речни риби да дойдат. Днес съм дошъл да убивам. Ослепял за подводната красота виждам скали, водорасли, пясък, но това не е подводен пейзаж, а места, където проклетите риби могат да се скрият.
По принцип не съм такъв, но днес….
По късно ще си спомня какъв съм, когато уморен и премръзнал ще подарявам малките разкъсани трупчета на рибарите, клечащи край брега. Дотогава ще съм един озверял глупак, мечтаещ да срещне голяма и изключително красива риба, за да я застреля.
За щастие морските обитатели не гледат на мен толкова сериозно. Наблюдават с отегчение тази странна сухоземна твар, намърдала се в спокойния им свят. Присмиват се на твърденията ми, че плавниците всъщност са перки, неопренът – люспи, а шнорхелът – хриле. Размърдват се рязко, колкото да пропуснат профучаващата край главите им метална стрела и отново се захващат с обичайните си занимания, размотаване, хранене, чифтосване.
Лежа на дъното, студът захапва незащитеното ми лице и с всеки миг разбирам, че мястото ми не е тук. Поне докато съм окичен с оловни тежести, инструменти за убиване и мъртви риби.
Една морска игла идва на метър от мен. Само да протегна ръка и издълженото и тромаво телце ще е между пръстите ми. Гледам я няколко секунди, после откачам ластиците на харпуна и бавно се насочвам към брега.
