Не минаха и четиридесет дни от изборния колапс на десните партии, и започнаха да се появяват кандидати за обединители. Спорно е доколко могат да бъдат обединени групи и отделни личности, които изпитват лична неприязън помежду си от години, но това е тема на друг анализ.
Сега е по-важно да посочим някои от фундаменталните грешки на българската десница, но и решения, които могат да я върнат като сериозен участник на политическата сцена.
Представителството
Нека го кажем ясно. През годините профилът на т.нар. "десен избирател" беше непрекъснато стесняван. С времето десните се отказаха да представляват много социлни, етнически и други групи, както и редица професионални съсловия. Като следствие се оказа, че десните партии не са "народни", а основно партии на интелигенцията от големите градове, на "малкия бизнес" и на репресираните от комунистическия режим.
Изчезна масовостта на партия като СДС от 90-те години. На практика десницата се самообрече на един вид сектанство и капсулиране в ограничен брой общности и мрежи, които няма как да й донесат сериозен процент на избори.
Някой би възразил, че етимологията на думата "партия" идва от "част", т.е. всяка политическа сила представлява само някаква част от обществото, но това не е аргумент. Когато доброволно се откажеш да се бориш за гласовете на голяма част от българските граждани, на големи и влиятелни групи, нямаш сериозно политическо бъдеще.
Няколко примера. Т.нар. автентична десница никога (или поне през последното десетилетие) не отправи конкретни и ясни послания към служителите в системата на МВР или отбраната, а това са едно сто хиляди души без да броим семействата им!
С подобно пренебрежение дясното се отнася(ше) и към гласовете на ромската общност, която е изначално стигматизирана и отхвърляна от десните като продаваща гласа си или някак естествено подкрепяща социалистите, ДПС и други политически сили.
Десницата не можа да намери и правилния път към пенсионерите. Няма нужда да коментираме значимостта на тази част от обществото, както и мита, че "всички пенсионери така или иначе гласуват за БСП". Това са само отделни примери за недопустими грешки, които последователно доведоха до ерозиране на електоралната база на дясното. Когато се бориш за народния вот, нямаш право да пренебрегваш никого.
Елитизмът
С така очертания пръв фундаментален проблем на традиционната десница в България е свързан и вторият - очевидният елитизъм, лъхащ от няколко партии, останали под чертата на скорошните парламентарни избори. Няма да се спирам на тази тема в детайли, но истината е, че представителите на дясното често не могат да намерят правилния език и изказ към голяма част от обществото.
Нека пак го кажа директно - без автентично говорене и разбираеми послания трудно могат да бъдат грабнати умовете и сърцата на милионите обезверени българи. Десните партии са пълни с интелектуалци с академично излъчване, които често говорят неразбираемо и затова трудно печелят доверието на "обикновения човек". Затова е време за насищане на дясното с пълнокръвни образи и реални хора, които като поведение, стил и изказ да бъдат по-адекватни на очакванията и нагласите в обществото.
Всичко това, разбира се, не означава в никакъв случай "опростачване" на българската десница, но тя определено трябва да слезе на земята и да започне апостолска работа сред хората. При това без да се държи покровителствено с тях.
Лидерството
От тук - и третият проблем, този с лидерството вдясно. Не е нужен задълбочен анализ на профилите на водачи от дясното политическо семейство, за да бъдат изведени доста общи техни черти.
Типичният водач на българска дясна партия е от централните софийски квартали, един вид "израснал е на жълтите павета", а това изгражда определено светоусещане, което понякога може да подведе при оценка на обществените нагласи. Ако и съветническите кръгове около тези лидери имат сходен профил, проблемът е налице.
Много сходства има и в образователния статус на десните лидери през годините. В професионалните им биографии също - в ръководствата на десните партии традиционно почти липсват хора от предприемаческите среди. Това е факт и на фона на претенциите за едва ли не ексклузивно представителство на малкия и средния бизнес от десницата.
По върховете й обаче почти го няма т.нар. self-made man - човек, който е изградил собствен бизнес, работил е здраво, включително в чужбина, създал е работни места. Човекът, който се е "борил с живота".
Най-близо до този образ са отделни адвокати, лекари или IT специалисти, но те винаги са били на заден план за сметка на чиновническо-номенклатурния естаблишмънт в ръководствата на десните партии. И докато това е разбираемо за левицата, е недопустимо за дясното.
Патриотизмът и националното
Друга грешка на българската десница е, че през годините тя напълно се дистанцира от патриотичната кауза, включително от проблемите на националните ни малцинства в чужбина, а това определено не е "дясно". По този начин беше освободена и ниша за т.нар. националистически партии, които ако и да не правят нищо съществено за "защита на националния интерес", събраха под знамената си стотици хиляди наши сънародници. Въпрос и на политическо говорене, което беше абсолютно пренебрегнато от твърде интелектуалната и някак глобалистки настроена традиционна десница.
През последните години тя не се ангажира например с казуси като "Мирослав Ризински" или "Спаска Митрова" в Република Македония, или с каузата на Никола Стоянов от Воден в Гърция, опитващ вече десетилетие да си върне българското фамилно име, което и в момента официално е "Стоидис".
И ако някои от тези казуси звучат далечно и чуждо на читателя, за това причина е и липсата на гласност от страна на десните партии. Накратко - дясно без патриотизъм и национално не е дясно.
Анти говоренето
С всеки следващ избор през годините десницата някак все повече и повече започваше да разчита да се "закачи" за протестния вот на хора, да спечели с анти говорене. Това беше за сметка на собствените позитивни послания и идеи за реформи и промяна. Резултатите са видими - размити послания, липса на ярки и силни предложения за реформиране на цели стагниращи сфери от публичния сектор и в крайна сметка загуба на доверие.
Впрочем, причина за умишлено избирания път към протестния вот е и оголването на десницата откъм експертност. Една тема, която е често премълчавана. Истината е, че резервната скамейка от експерти в десните партии също не е особено дълга, поне що се отнася до отделни области от управлението. А относителната липса на експерти ограничава и потенциала за генериране на качествени политики и решения.
Изводи
Като следствие от всичко това с основание можем да говорим за едно "изгубено дясно поколение". Това поколение почти не помни изборни победи и свикна да касира загуби.
Последната голяма победа на дясното, която помним, е през далечната 1997 г., доколкото вярвам, че ГЕРБ определено не е дясна партия. От края на 90-те ние не сме печелили парламентарни или президентски избори, а при местното самоуправление непрекъснато губим позиции из цялата страна.
Всичко това създаде у стотици хиляди интелигентни, можещи и свестни българи пораженческо усещане или поне силно обезверяване. Това са нагласи, които могат или да възпрепятстват, или да катализират едно възраждане на българската автентична десница. Такова възраждане обаче няма как да се случи, ако не бъдат взети под внимание допуснатите грешки и натрупаната инерция от предходните две десетилетия.
Дясното просто трябва да промени профила си поне в някаква степен, ако иска отново да бъде сериозен фактор на политическата сцена.
Позицията на автора е лична и не обвързва никоя политическа сила с нея
