Красимир Кънев: За религиозния канон, правата на човека и...

Наскоро председателят на парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията проф. Огнян Герджиков и зам.-председателят на парламента г-н Любен Корнезов направиха няколко странни заявления по повод решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург на „алтернативния синод“ на Българската православна църква.

Те казаха, че решението било не само „юридически неиздържано“, но и „канонично неправилно“. Нито един от двамата юристи не приведе аргументи за „юридическата неиздържаност“ на решението въз основа на юриспруденция на Европейския съд по правата на човека или на някакви други международни органи.

Господин Корнезов, който не е православен богослов, заяви, че решението е неканонично, защото Българската православна църква била една и си имала свой легитимен синод и патриарх. Проф. Герджиков отиде още по-далеч, ако се вярва на в. „Дневник“ от 12 март т.г. Той заяви, че „решението на съда ще бъде атакувано (тоест, обжалвано пред Голямата камара на съда) като неканонично.“

Трудно е да се разбере дали подобни твърдения произтичат от некомпетентност, от желание за пореден път да се харесат на определени кръгове в българското общество, от вяра в силата на „озъбването“ като юридически аргумент пред съдиите от Европейския съд или от други причини.

Факт е, че както проф. Герджиков, така и г-н Корнезов са политически ангажирани с подкрепа на синода на дядо Максим и с акцията на прокуратурата и полицията от лятото на 2004 г.

И двамата не изглежда да са запознати с международното право по правата на човека, поне що се отнася до правото на свобода на религията и убежденията. Но твърденията им, колкото и смехотворни да са в някои пунктове (например за „неканоничността“ като основание за обжалване пред международен съд по правата на човека), повдигат някои въпроси, свързани с връзката между религиозния канон и правото на свобода на вероизповедание, които си струва да се обсъдят.

Скоро след злополучната акция на прокуратурата и полицията от 21-22 юли 2004 г. аз заявих на страниците на в. „Дневник“ от 26 юли с.г.: „Няма никакво съмнение, че ако стигне до Страсбург, делото на „алтернативния синод“ би се решило в негова полза, без каквото и да било сериозно замисляне от страна на съда, изцяло в руслото на неговата устойчива юриспруденция.“

Така и стана. Същото ще стане и ако делото отиде (ако изобщо бъде допуснато да отиде) пред Голямата камара. Но е важно да разберем какво в единия, а евентуално и в другия случай преценява съда.

Той преценява преди всичко действията на държавата, която е страна по Европейската конвенция по правата на човека и като такава е поела ангажимент да спазва правата и свободите, които са гарантирани в нея.

По делото на „алтернативния синод“ съдът прецени, че с действията си тя не е останала неутрална, каквато е трябвало да бъде, в един вътрешно-религиозен спор и е използвала принуда, за да постави двете крила на едно разделено вероизповедание под единно ръководство.

Поради това е нарушила правото на вероизповедание на онези православни вярващи, които са търсили духовно общение с представителите на синода на дядо Инокентий. Това, повтарям, е преценка на действията на органите на държавната власт.

Могат ли те да засягат някакъв религиозен канон? Да, могат. По принцип, правото на свобода на вероизповедание може да бъде нарушавано въз основа на легитимните цели, формулирани в чл.9, т.2 на Европейската конвенция – в интерес на „обществената  сигурност,  за  защитата  на  обществения  ред, здравето  и  морала  или  за  защитата  на  правата  и  свободите  на другите“.

Ако представителите на някоя религиозна общност, например, танцуват голи върху гробовете на други хора, държавата е в правото си и дори е задължена да забрани този техен ритуал. Тя може да го забрани дори ако той произтича от техния религиозен канон.

Но нека да видим за какъв религиозен канон и за каква роля на държавата в неговата преценка става дума в настоящото дело. На този въпрос, разбира се, не биха могли да отговорят нито проф. Герджиков, нито г-н Корнезов, тъй като не са православни богослови.

Аз също не мога, по същите причини. Но бих искал да задам два въпроса:

– Част от религиозния канон на Българската православна църква ли е да се използва държавна принуда за решаване на вътрешноорганизационен спор?

– Направила ли е оценка българската държава на каноничното право на религиозните общности, които тя е регистрирала, от гледна точка на българското и международното право, когато е ратифицирала Европейската конвенция за правата на човека?

Това, от моя гледна точка, са въпросите, свързани с каноничното право на Българската православна църква, които са релевантни към настоящото дело. Останалото, както се казва, е от лукаваго.