Драмата с приюта в Нови хан, изграден от отец Иван, отново повдига въпроса за благотворителността в България.
Децата, самотните майки и възрастните хора в дома, останали без друг подслон, нямат пари за храна и гориво за отопление през зимата. На привършване ли са обаче и желанието, необходимостта, нагласата ни за благотворителност? На всеки един от нас, на институциите и бизнеса, на нацията като цяло.
Хвала на всички онези, които в последните дни се отзоваха на молбата на отеца и подкрепиха делото му. Дали с пари, дали с храна, няма значение. Когато толкова добрини се съберат на едно място, няма начин от това да не произлезе едно по-голямо добро.
Опасявам се обаче, че и това ще е временно, от ден до пладне. И следващата зима или още преди края й недоимъкът пак ще удари обитателите на приюта. Разходите там са ежедневни, а и не са малки. Интересно дали ще се намери някой, който да реши по-трайно проблемите с изхранването и отоплението в дома.
Съвсем наблизо, в същото село Нови хан например се снима едно от най-лъскавите и печеливши ТВ шоута. Докато в единия дом нямат какво да ядат, в другия си играят на богове. От това по-абсурден контраст, здраве му кажи. Но това е друга тема.
По-важното е, че за съжаление несгодите на приюта в Нови хан и неговите обитатели съвсем не са изолиран случай. Тъжно е, но все повече хора имат нужда от чужда помощ, за да оцеляват. И тази нужда е постоянна.
Не мога обаче да се отърва от чувството, че благотворителността в България се случва кампанийно. Че не е траен процес, а разчита на еднократни показни акции, в кратък период от време, обикновено по Коледа или Великден. Сякаш да заглушим някаква гузна съвест, да сме спокойни, че на най-светлите празниците сме се отчели с по някой есемес. А после да забравим за всичко това. Да не говорим, че често тези кампании търсят просто ПР ефект.
Тук е важна ролята и на държавата. Поне на пръв поглед тя има достатъчно органи и институции, за които грижата за хората в неравностойно положение трябва да е приоритет. Защо ли обаче поне у мен остава усещането, че те се активизират чак когато по медиите се разшуми за случаи като този в Нови хан?
Дават се пресконференции, дебело се подчертава неоценимата държавна помощ, сякаш тя е някакво висше благоволение, а не естествено задължение. И също толкова бързо нещата утихват. До следващия път, когато историята на отец Иван или някой като него се превърне в новина. Въобще, добре е, че има хора, които сами поемат инициативата да направят нещо за онези, изпаднали или никога недокоснали се до това, което ние приемаме за нормален живот.
Но преди да обръщаме поглед към държавата или бизнеса, може би трябва да отделим малко време и да помислим какво може да направи всеки от нас. Сигурно звучи клиширано или прекалено сълзливо, но всяка помощ, дори и най-малката, има значение. Много съм далеч от мисълта да се правя на ментор или да се тупам в гърдите, но ще дам само един пример.
В столичния квартал "Гоце Делчев" броди един бездомник. Доколкото разбрах от самия него, името му е Атанас Гунчев. Изключително възпитан, тих, добродушен. Хората в квартала го познават, защото от години обикаля из улиците.
Разправят, че навремето бил учител в близкото училище. После нещастна любов помътнява съзнанието му. След като родителите му почиват, жената, която го гледа, с измама му отнема апартамента. И той остава на улицата.
Дали историята е истинска, не знам. Знам само, че наистина живее под открито небе. Така беше и в най-лютата зима през януари, когато нощем температурите падаха под минус 20 градуса. Гологлав, със скъсана вълнена блуза и разгърдено палто. Как оцеля, не знам. Сигурно Господ го пази.
Сега, когато го срещна и разбера, че е гладен, му взимам по малко храна. Приема я сякаш с неудобство, че му се налага да ползва помощта ти. Той самият не може да припари до кварталния супермаркет. Управителят го гони, защото миришел и клиентите не се чувствали добре. Сакън, да не развали нечий комфорт или да не навреди на чувствителните носове. За щастие, виждам, че и други хора му помагат от време на време. Като се застуди мисля да му дам и топли дрехи.
Да, криза е. Всички (или почти всички) я усещаме и правим точни планове как да разпределим финансите, така че да изкараме и този месец. Но ако един на десет човека помага на хора като Атанас или тези в Нови хан, може би ще направим живота им по-поносим.
Наистина не е необходимо кой знае какво. Просто малко желание. Плюс някой и друг лев или старата дреха, която не сме обличали от години.
Разбира се, никой не е длъжен да го прави. Но чувството е много хубаво.
Дано все пак и хората в приюта на отец Иван изкарат зимата нахранени и на топло. Онези другите, съседите им по село от Къщата, няма какво да ги мислим.
криза, която тихо расте" />
