Самозапалването е свързано с проблема за липсите и големите дефицити, със сигурност от детството и от настоящето, в което хората живеят. Отношението към света и към живота е това, което ги води до този краен избор, коментира в интервю за БТА психологът Огнян Димов.
Когато влезем в психологията на самоубиеца се виждат едни и същи неща - това е човек, който чрез отчаян акт иска да оправдае своята екзистенциална безднадежност и липсата на смисъл в живота.
В България липсват образци и герои, имаме чалга-поколение.
Не е добре младите хора и да виждат родителя си обезверен, без амбиции, излъчващ непрекъснато негативизъм, посочва специалистът.
Ако показваме на подрастващите, че самите ние живеем с желание, правим нещата с желание, така ще възпитаме и тях, препоръчва Огнян Димов.
По думите му българинът все по-малко говори това, което мисли, и е все по-малко искрен, говорейки за онова, което го вълнува. Той все повече се отдава на мимикрия и живее някакъв чужд живот - това е носталгията към миналото и големите страхове от сложното време, в което живеем.
- В последните седмици сякаш като зараза се предаваше самозапалването, как ще коментирате?- Колективното взе превес над личното, защото в България това е наследството от социализма - да сме всички заедно. Плаши ме, че тази тенденция на колективизъм се задълбочава, а и българинът все по-малко говори това, което мисли и е все по-малко искрен, говорейки за онова, което го вълнува. Българинът все повече мимикрира и живее някакъв чужд живот. Това е носталгията към миналото и големите страхове от сложното време, в което живеем.
- Какви са хората, които решават да сложат сами край на живота си, особено чрез самозапалване?
- Самозапалването, според мен, е крайна форма на самоубийство, която се избира с цел да бъде успешна и да има желания резултат. В случая не се прави някакъв опит, няма колебание, защото има опити за самоубийства, в които вероятността човек да остане жив е голяма.
- Какви са причините, поради които човек взима такова решение?
- Хората, стигащи до такова решение, определено имат някаква обремененост. Колкото и да се опитваме да поетизираме нещата - в славянския дух и манталитет има желание винаги да усетим едва ли не Божията промисъл, да се борим за някакви идеали, което обаче винаги става като реплика на нещо друго.
В момента, в който допуснем социалното да залее личното - намираме оправдание за нашите лични проблеми, търсейки ги в социална ситуация или криза.
За мен самозапалилите се са "проблемни" натури. Да избереш този краен вариант да сложиш край на живота си, означава, че ти не намираш повече никакъв смисъл в своя живот и поради тази причина избираш смъртта.
Тя е синоним на голямата неизвестност.
- Вероятно, ако икономическата обстановка беше друга, те нямаше да стигнат до този изход?
- Съмняваме се. В някаква форма такива неща се случват и в много по-уредени държави. Краен е изборът, но в Швейцария или в скандинавските страни броят на самоубийците е най-висок.
Колкото и да са различни причините, тези случаи пак се свеждат до личното отношение на човека към проблема. Въпросът не е каква е причината, ние не сме просто някакво отражение на реалността.
Твърдението на Маркс, че битието определя съзнанието, категорично не е вярно. Битието влияе, но човек има отношение към случващото се. Отношението ни към нещата определя какъв избор ще направим в живота си. Има много бедни държави, в които хората са щастливи.
- Може ли да се твърди, че хората, които се самоубиват чрез самозапалване, имат дефицит на позитивизъм за ситуацията около тях или за собствения си живот, започнал в детството?
- Категорично, да. Това е проблемът за липсите и големите дефицити, със сигурност от детството и от настоящето, в което живеят. Отношението към света и към живота е това, което ги води до този краен избор.
Когато влезем в психологията на самоубиеца се виждат едни и същи неща - това е човек, който чрез отчаян акт иска да оправдае своята екзистенциална безднадежност и липсата на смисъл в живота.
Това са хора, които не са намерили начин да реализират заложбите си. Чрез акта на самозапалване, който погледнато отвън е почти героичен, търсят да оправдаят вътрешна малоценност и чувството, че не са успели в живота си.
Поради тази причина те като че ли искат да привлекат погледите върху себе си, макар и за две минути. Самозапалването носи в себе си почти мистични измерения на сливането с огъня, на стихията. Огънят е символ на енергия, на кипеж, той впечатлява с ослепителния си момент, който привлича цялото внимание на хората.
При този, който решава да се самозапали, има опит да избяга от ежедневието, от сивотата, да преживее нещо екстремно, нещо почти свръхчовешко. Във всеки човек го има това, във всеки има желанието да излезе от повторяемото, от ежедневието.
Хората, които се самозапалват осъзнават, че това е краят, те избират категоричното. В опита за самоубийство винаги има момент на съмнение, но чрез самозапалването се избира категоричното.
- Дават ли си сметка колко мъка ще причинят на близките си?
- Това са хора, които живеят с огромни дефицити, в които всякаква структура, смисъл и ценност битуват в хаотично състояние и не можем да говорим за изградени личности. Изградената личност е тази, която има някакви изградени защити и чрез тях наблюдава себе си и света - т.е. релативизира ситуацията, осмисля я от гледна точка на нейната относителност.
Неизградените личности избират безнадеждното и крайното и нямат никаква мисъл за това какво предстои след самоубийството им, как ще се отрази то на близките им.
- Какво ще посъветвате родителите в отглеждането на децата, за да не се появяват или натрупват някакви дефицити?
- Проучване на мой колега показа, че в Средиземноморските страни има един феномен - майките са изключително властни и доминиращи, което се отразява зле на децата след достигане на определена възраст, независимо какъв е полът на детето.
Ако не намерим възможност да осигурим на детето на 18 години да заживее самостоятелен живот, да усети самия живот, да се конфронтира с него, ако не можем да видим какви са желанията и целите му - то ние не сме добри родители.
Ако показваме на подрастващите, че самите ние живеем с желание, правим нещата с желание, това ще възпитаме и у тях. Като родители не трябва да забравяме, че трябва да имаме мотивация в действията си.
Може да говорим на детето си много красиви неща, но ако то не вижда, че родителят е намерил мястото си в живота, се получават противоречия.
Родителят трябва да показва мотивацията си, положителните емоции. Не може да се даде на млад човек да чете Гьоте или Достоевски, а в същото време да вижда родителя си обезверен, без амбиции, излъчващ непрекъснато някакъв негативизъм.
В България липсват образци. липсват герои. Имаме чалга-поколение.
- Хората, избиращи да се самозапалят, били ли са лабилни в млада възраст?
- Да, били са лабилни като млади, често пъти са израснали в проблемни семейства, с определени дефицити в родителското отношение към тях. Това са емоционални, артистични хора, които са били самотни. Те обаче не могат да намерят връзка между емоциите, желанията, които често пъти са хипотетични, и самата реалност.
Тези хора дълбоко в себе си запазват нещо инфантилно, живеят с усещането и желанието за промяна на света, на строя и на социалната среда.
- Това не е ли идеализъм? Дали е неизживяно детство заради властния родител?
- Да, но такъв идеализъм идва от едно неизживяно детство, казано в добрия смисъл на думата. И то най-вече заради властна майка и заради всеобхватна и подтискаща майчина любов. За детето майчината любов е императив, тя е повече от важна, тя е необходима. Но в периода на юношеството, майката трябва да осъзнае, че срещу нея има вече друг човек, тя е негов спътник и не е необходимо да го формира непрекъснато. Оттук идва големият конфликт.
- Не е ли добре във всеки от нас да има запазено нещо детско?
- Да, ако детското е свързано със спонтанността и с най-естественото - детското любопитство към света и към другия. Инфантилността обаче е свързана с незрелите реакции, с липса на преценка за настоящето, в което живееш.
Да не забравяме и една характерна за славяните черта, която също говори за инфантилизъм - самосъжалението, за да предизвикваме вниманието на другите. Не е време за самосъжаление, трябва да се роди "Аз"-ът, да се роди субектът. Субектът означава собствен начин на мислене или поне стремеж за това.
- Нашето общество дълго време е било в строй, в който непрекъснато някой "отгоре" е давал насока, казвал ни е какво и как да правим или да не правим и сме били наблюдавани. Никой нямаше право на инициатива. В такъв случай не само властните майки са големият проблем.
- Точно така е. Колкото и да са различни, много се допълват тези два фактора. Поради тази причина дори в акта на самозапалването има някакво тежнение, като че ли някаква тъга по миналото. Тогава ни втълпяваха, че живеем в строй, който е коренно различен от всички останали и ние сме уникални.
Човек трябва да се срещне с живота си, със страховете си, със своята цел за бъдещето. Трябва да види къде е и какво прави занапред. От една страна не се е изградил като зрял човек, а от друга е свикнал като в миналото някой друг да мисли вместо него, и от трета - отново от миналото - избира да се самозапали, за да може да впечатли, да промени нещо, но какво?
Историята показва, че всички подобни опити за крайна промяна водят до разочарования.
- Тези жертви ще впечатлят ли политиците? Би ли следвало нещо да се промени?
- От позицията на психоаналитик мисля, че оттук нататък политиците ще имат едно на ум, но да се говори за някаква коренна промяна, за промяна на социалния строй, за промяна на законодателството, аз съм много скептично настроен.
- Има ли генетично предразположение към склонността за самоубийство?
- Не, категорично. Нито едно душевно заболяване не се предава генетично, включително и шизофренията. Може да има външно влияние от родители шизофреници върху собственото им дете, да има душевна обремененост, но е несериозно да се говори за пряка приемственост.
