Мария Благоева е приемен родител на две деца и е член на Управителния съвет на Националната асоциация по приемна грижа.
Едното от децата, за които се грижи е вече доказал се чернокож младеж на почти 18 години, който учи в елитно училище и танцува в известна танцова група.
"Момчето има много награди по хип-хоп и брейк и е вече познат в артистичните среди, определя себе си като щастлив младеж с надеждно бъдеще", обяснява тя в писмото си до премиера.
"От почти четири месеца при мен е настанено и второ дете на 5 годинки, което при настаняването не можеше да говори и сочеше с пръст предметите, издавайки нечленоразделни звуци. Знаеше само думите "искам", "няма" и "дай". Сега, само след 4 месеца, детето е един малък бърборко, който не млъква, познава почти всички букви и цифри, може да брои до 20 и знае песнички и стихотворения.
Темпото, с което се развива, говори за добро бъдеще на отличен ученик и съвестен гражданин. Ако обаче, момчето беше останало в домовете, един ден щеше да бъде обявено за бавноразвиващо се и присъдата му да бъде прочетена.
Това, което искам да кажа е, че моят малък приятел е изключително умен, но просто не е имало кой да му подаде ръка и да го насочи в правилната посока.
За съжаление, съдбата на седемте му братя и една сестра не е такава. Най-големият от тях вече е в затвора, а един от останалите, които са настанени в домове е доказан наркоман", разказва Мария Благоева.
"Всички деца си приличат удивително, но останалите просто не са имали шанс. Те са умни и красиви по своему и биха тръгнали след всеки, който се наеме с тяхното развитие. Ако бъдат научени на християнски ценности, добри обноски и добро образование, те ще бъдат отличници в това. Ако обаче, бъдат научени да крадат или пласират дрога, те ще бъдат отличници и в това, защото са много способни деца", разказва тя в писмото.
Развитието на потенциала на всички деца от домовете в правилна посока зависи от средата, в която бъдат поставени, т.е. от настаняването им в приемни семейства, убедена е Мария Благоева.
Писмото й продължава така :
"Г-н премиер, ако поискате справка за броя на утвърдените приемни родители, при които все още не са настанени деца, ще установите, че цифрата надхвърля 600. Много от тях са обезсърчени от напразно чакане и са на път да се откажат.
Ако поискате статистика за това колко деца не подлежат на приемна грижа, просто защото не е имало кой да им направи оценка и да задвижи документацията, ще бъдете направо шокиран.
Иначе казано, не се настаняват деца. За удобно оправдание се използва репликата: "Ами те ги искат все руси и със сини очи, а такива няма!", което не е истина.
Наглостта им стига до там, че жените от Видин, които се бяха подготвили да приютят деца за Коледа, бяха отхвърлени с репликата: "Ами те са само циганчета, а вие ги искате руси със сини очи". Жените казват, че им е все едно, дори и "през комина да са пуснати, за да почернеят" само да им ги дадат, но нищо.
Освен това, в Кюстендил има приемни родители, които чакат дете, но на които се прилагат други хватки - предлагат им се деца, които не отговарят на очаквания от тях профил. Дори да се съгласят, приемните родители трябва да преминат отново обучение, да чакат одобрение и така.
Не се наемам да гадая защо в много от регионите приемната грижа се бойкотира, но е факт. Една от причините със сигурност е, че качественият приемен родител, след като вземе детето, вижда неговите проблеми и започва да изисква от отделите за закрила, социалните служби да проявят адекватна персонална грижа, което създава съответен проблем.
Иначе казано, няма приемен родител - няма проблем.
С течение на времето качествените приемни родители биват подменяни с таква, които са на принципа "плащат ми само за това детето да е нахранено и облечено, останалото не е моя работа".
Крайно време е да се проумее, че без всички останали приемната грижа може да съществува, но без приемни родители - не.
Г-н Борисов, обезсърчена съм. Ние, приемните родители, сме принудени да се борим със социалните работници, които трябва да ни помагат. Ние сме принудени да се борим за децата, на които баща сте Вие. Когато социалните работници ни унижават, когато се заяждат с нас, тогава сме неудобни. Когато, обаче, дойде време да ни оценяват - ние сме онези, които трябва да се грижат за тези деца и да им се посвещаваме.
Бъдещето на всички тези деца по домовете зависи от средата, в която ще бъдат поставени, респективно от желанието на отделите по места да ги настанят в приемни семейства. Г-н Борисов, редно ли е да има 5 000 деца в домове и повече от 600 семейства, в които няма настанени деца?".
