Още в първия ден на многохилядните протести, заливащи София, прочетох плакат, който събираше в една единствена дума емоцията, извела тези хора на площадите.
"Отвратителните" пишеше с големи букви над портретите на партийните лидери на новата тройна коалиция (Станишев, Местан и Сидеров), към които бе добавен техния злощастен избраник, Делян Пеевски.
Да, хората бяха абсолютно отвратени и от тази компания, и от нейните първи, отвратителни актове – амбицираният почти до истерия реваншизъм, разпасаното заменяне на едни хора с мафиотска слава (тези от ГЕРБ) с други (наши) хора със същата слава, очевидното (макар и прикривано зад мазни усмивки) извиване на ръце от страна на ДПС спрямо БСП (партията на "пенсиониралия се" Доган се задъха от бързане да покаже на червените си "патрони", че си е останала съвсем същата лакома хищница отпреди четири години), накрая истинският разгул на l’enfant terrible на тази тройка – Волен Сидеров, който започна да се държи така, сякаш вече бе обявен за фюрер на българския Geist.
Всичко това действително бе отвратително. Към него трябва да бъде добавено разбира се „театрото” с влизането и излизането на цели парламентарни групи (на „опозиционния” ГЕРБ и на „поддържащата” Атака), което обещаваше законодателната работа да се изроди трайно в игри с кворума.
Като завършек на всичко това дойде абсурдното поведение на избрания за премиер Пламен Орешарски, който не си бе направил труда да научи дори имената на "експертните" си министри, които уж сам бе избрал.
С което блесна и лъжата за неговата също "експертна" независимост. Този Парламент е отвратителен, тази конфигурация е непоносима, тези физиономии не могат да бъдат издържани дори за седмица – ето това заявиха хората, излезли по площадите. За всички, които през тези дни сме сред тях това е повече от ясно. Би трябвало да е повече от ясно и на онези, против които този протест е насочен.
"Макар да получихте толкова проценти, колкото получихте, вие се събрахте в толкова отвратителна комбинация и започнахте да се държите толкова отвратително, че няма да можем да ви понесем".
Инсталирани пред очите на същите хора, които гласуваха за всяка група от тях поотделно, те, в своята съвкупност, внезапно се разкриха като изнасилващ общественото чувство монструм, като морален и дори естетически кошмар, който предизвиква единствено позив за повръщане.
"Не, няма да можем да ви издържим в тази ви заедност не просто цял мандат, но дори една година, дори един месец, не можем да ви понесем дори един ден повече. Вървете си! Оставка!" Това най-често скандират през тези дни протестиращите. Аз подчертавам, от тези хора протестиращите от площадите не искат разни неща – социални облекчения, финансови бонуси, не искат никакви „работни места”, „мерки срещу тези или онези монополи”, „минимални работни заплати” и пр. Те въобще не искат нищо от тях, защото не искат тях – не могат да ги понасят, те са им – „отвратителните”.
В този смисъл протестът (за разлика от онзи, с който непрекъснато го сравняват – от края на зимата) не е дори морален, както самият аз в първите дни бях склонен да го определям – той е екзистенциално-естетически, той е мощна реакция на дълбоко засегнатото базисно чувство за приличие, той е погнуса.
И ето тук започват моите безпокойства. Въпреки съвършено очевидния характер на този протест, по отношение на него се проявява една двояка слепота, която не мога да не заподозра в откровена неискреност, направо казано в измамничество. Едното измамничество идва от страна на самите „отвратителни” и непоносими и само с още по-голяма сила затвърждава убеждението на хората, че те не бива да бъдат оставяни нито ден повече в парламента и в Министерския съвет. Там е работата, че те се преструват, че не чуват какво се иска от тях.
Когато им се казва, че не искат тях, те се правят, че хората продължават да искат неща от тях.
Те сякаш контактуват с един друг, умрял преди поне четири месеца протест. След като бързо изоставиха очевидно не убеждаващата никого версия, че днешните протести били „организирани от ГЕРБ”, управляващите от БСП и ДПС започнаха да влизат в Народното събрание и да обявяват гръмогласно някакви „мерки”, които хората уж именно желаели: нов изборен кодекс (за кога, за след четири години?), намаляване на сметките за ток (или още по-точно – „намиране на възможности за намаляване на сметките на ток”) с „до 5%” от края на юли, разширяване на кръга на хората, които ще получават „енергийни помощи” (от следващата зима), „евентуално” повишаване на минималната работна заплата (от догодина)… Това били отговорите на „справедливите искания на гражданите”.
Простете, на кои граждани? На тези, които всеки ден са пред Министерския съвет? Но вие очевидно ги бъркате с някои други. Тези въобще не искат никакви 5% (равни на около 5 лв. по-малко за сметките им за ток), не искат минимални работни заплати. Нима не виждате лицата им? Те въобще нито са, нито ще бъдат „на енергийни помощи” (макар може би и да им трябват). Те въобще не ви ги искат. Те не са онова, което с известно основание, наричаха през февруари със събирателното „улицата”. Това не е „народът”. Това изобщо не е колективен субект нито от урбанистично-пауперистичен, нито от национално-романтичен тип. Това е множество от субекти. И най-вече: те не искат, повтарям за трети път, нещо от вас, защото те не искат вас. Те не излязоха защото се забавихте с прословутите си „мерки” (за пет или десет лв.), а защото прозряха, че сте трагикомедия, на която не може да се позволи изобщо да взима „мерки”. Кой да ги взима – лумпен-националистът Волен Сидеров със своите импровизирани „шпицкоманди” или софистицираната политическа хиена Лютви Местан, който върви подир по-едрия хищник и го ръфа за краката, за да пусне от устата си плячката, която той да замъкне встрани от пътя и да я изяде цялата?
Този протест е протест на гнева на оскърбеното чувство за обществено-естетическа поносимост, а не протест на исканията. Ето защо той въобще не слуша „дебатите” в парламента за петте процента, той не желае да слуша какво „обявява премиерът Орешарски”. Той чисто и просто не желае да слуша и да гледа самия Орешарски.
Разбира се, трябва да кажа, че не си правя никакви илюзии, че управляващите не разбират това, че те просто по някакво трагически-трогателно недоразумение си мислят, че хората пред Министерския съвет са социално ощетени, че са гладен „народ”. И видите ли се стараят, а „заслепените” отвън пропускат да се осведомят за старанията им. Това е лъжа – лъжене от една страна от безпомощност („слушайте, спрете се, ще ви дадем пет лева повече, ще ви дадем двадесет лева повече, ще ви купим дърва за зимата”), а от друга, от безпомощна наглост („ние въобще не ви чуваме, ние не говорим с вас, ние говорим с други, с онези от февруари, които ги няма”).
Това правят управляващите. Второто измамничество, боя се, от няколко дни започва да се върши от задкулисните медийни мандарини и то има класическия вид на онова, което Херберт Маркузе навремето бе нарекъл „репресивна толерантност”. Виждайки, че нито замълчаването, нито обругаването на един продължаващ толкова дни и толкова многохиляден протест (който няколко по-независими малки медии показват на цялата страна в реално време) върши някаква работа, в последните дни те сякаш налучкаха тактиката към него. Това е – започнаха да ни внушават – един истински граждански празник. Вижте само колко красиви хора излизат вечер по улиците. Вижте колко са интелигентни, колко са образовани. И най-вече, вижте – в противовес с отвратителните мутри на Волен Сидеров (горкият, отново влиза в ролята на партньора l’enfant terrible) – колко те са мирни и толерантни. Те не бият никого, не замерват никого, не мучат, а говорят, но… сякаш и (вече) не са гневни. За какво протестират? Все повече става неясно: срещу „задкулисните политически договорки”, срещу „олигархията” (една чудесна, анонимна партийно-абсолютно неоцветена дума), срещу „липсата на морал в политиката”.
Да, хората от площадите в София и страната са гневни и на всичко това. Но те не са на улицата заради някакви теоретико-политологични понятия. Те протестират толерантно, но гневно. Те не удрят, но искат незабавни оставки, на онези, които няма да заудрят физически. Те са срещу „олигархията”, но й знаят триглавата физиономия и точните партийни цветове. Те са красиви – повечето от тях, да – но не са излезли да дефилират красотата си, а да заявят отвращението си.
В никакъв случай, ще кажа направо, гражданите от София и страната не бива да позволят техният протест да бъде стилизиран медийно до някакъв „трикольорен фестивал” на демокрацията. Това не е юнски фест „София извежда децата си да рисуват демокрацията”. Това не е привечерна разходка на усмивките по топосите на властта. Това е гняв и то е безспорно очевидно. Ето защо никой не иска от Орешарски, Станишев, Местан и др. както техните „мерки”, така и техните естетически похвали. Що за безобразие – хората ги наричат „отвратителните” и скандират за оставката им – веднага, а те слушат отстрани и ги хвалят, колко били красиви и толерантни в това свое искане.
Не, уважаеми, хората в София и страната не ви правят ревю, за да ги хвалите. Те чисто и просто не ви искат. Защото сте „отвратителни”.
Не мога да не завърша с нещо като призив. Хора, не позволявайте да ви подложат на репресивна толерантност. Не позволявайте да ви стилизират като чисто и просто „красиви”. Не позволявайте да изтрият звука от гласа на вашия гняв, за да могат лицемерно да се наслаждават на лицата ви – без звука, за да им е по-лесно!
