За първи път в живота си произнасям думите "обичам българите". Срещнах ги на площада. Наблюдавах ги и исках да прегърна всеки от тях.
Видях, че чипът на тези хора е твърде качествен и може да се роди програма, която да изчисти коварните вируси, нападнали крехката ни система. Къде бяха тези прекрасни хора през всичките години? Отново ли се намерихме?
И бързо през спомените ми премина преходът - тоест животът ми, върху който печат сложи цялото постдиктаторско управление - от първия голям син митинг до днес.
Тогава бях бременна с първото си дете, тичах по площадите с шеметната страст на бунтаря. На онзи незабравим митинг на Орлов мост хората направиха шпалир и ме изведоха с полиция, защото множеството, погълнато от общата еуфория започна да ме притиска.
Тогава възрастен господин, завърнал се след 45 годишна емиграция от Америка , каза: "Е, моето момиче, за съжаление нашият живот мина, вие ще живеете свободно, но вашите деца ще видят истинската промяна".
Тази фраза някак ме жегна и от позицията на двайсетте си години казах: "О, но ние сме толкова млади и също ще се радваме на "друго" време". 23 години оттогава. Господинът вече не е жив, а аз не толкова млада. Почтеност, морал, духовност са все още изначалните неща, които целим. 23 години от онзи невероятен митинг.
Сега гледам с гордост порасналото си дете, на площада, търсещо своята справедливост. С нашия оптимизъм, с нашите мечти.
А в душата ми е някак горчиво. Изгаря ме едно неопределено чувство за нещо недобре свършено. Моят син изрича същите думи, протестира срещу същия тип политици, иска същата справедливост. И се питам: какво се случи. Не съм изненадана и не трябва да съм неподготвена за тези лични проникновения. И въпреки всичко в главата ми бръмчи въпросът: какво пропиляхме.
Участвах във всички процеси на прехода. Семейството ми не бе просто негов наблюдател. Имахме позиция, палехме се, вълнувахме се, говорехме, убеждавахме приятели и познати, търсехме съмишленици, винаги гласувахме, не се примирявахме. А ето ни отново в началната точка.
Не искам да се нарека изгубено поколение. И не мисля да бъда "изгубено поколение". Тази позиция някак не ми е присъща. Ние също имахме своята борба. Държахме се цивилизовано, използвахме позволени и законни средства. Имахме своите идоли и ги подкрепяхме. И за разлика от много познати, мога да кажа, че някои от тях твърдо не ме разочароваха. Все още вярвам в тях. Затова с категорична убеденост гласувах, както съм правила винаги до сега.
Но да се върна към личната ми ретроспекция. Понеже мисля, че нашето поколение все още има шанс да нарече себе си "неизгубеното поколение". И понеже наблюдавам развитието на нещата, изпитвам дълбоки страхове от възможното повторение. Искам ясно да кажа - подкрепям всеки човешки диалог, цивилизовано поведение и джентълменски стил. Почтените средства са задължителни!
Но моля ви... Нека не забравяме, че в сивата обител, макар и днес без петолъчка на върха й, стоят професионалисти. Професионалисти в превземането на властта, в печеленето на избори, в манипулацията , в интригата, в жестокостта. Там стоят коварни, подли и алчни хора, чийто партиен бастион здраво държи гръбнака им изправен. Там стоят не прагматици, а материалисти. Срещу тях трябва твърдост и огромна сила. Не физическа. Трябва изключителна морална сила.
Лозунгите и освиркванията, мекият протест - това са все средства на "плавния" преход. Изящната лексика, на прочути и не чак толкова интелектуалци, е възхитителна, но често безполезна. С риск да обидя някого ще кажа, че наблягането върху красиво формулирани изречения с банално съдържание е вече изхабена реторика, до ужас позната.
Трябва да се преформулира съдържанието. Необходима е ясна мисъл, подкрепена с ясни послания. Няма нужда от констатации, а от конкретни действия и добре формулирани искания.
Днес трябват хора със силен характер, воля, твърдост, решителност. Разбира се, с точна стратегия. И най-вече с голямо сърце.
Катрин Бинбашиева е дългогодишен журналист, работила е в БНТ, ТВ7, собственик на продуцентска къща "Медиа партнер".
