Пд ди двадесет години, малко преди падането на Берлинската
стена, баща ми беше убит в българска болница, която извършваше експерименти
върху възрастни хора.
Чрез траура открих един жанр - метафизичния трилър
„Старецът и вълците" (издателство Fayard, 1990), в който един старец бива убит,
защото вижда как хората около него се превръщат във вълци.
Написах и един текст - „България, мое страдание" - размисъл върху културните традиции, включително
религията, която дреме в дълбините на този странен „упадък на политическата
почтеност", диагностициран днес от неправителствената организация „Трансперънси
интернешънъл" в Румъния и България.
Към него ме връща актуалната политика -
президентските избори в Румъния - заедно с дълбоката икономическа,
социална и политическа криза. Макар че подчертавам положението в Румъния, имам
предвид сходното развитие на тези двама съседи, защото те поставят въпроса,
който предпочитаме да игнорираме: ние в периферията или в центъра на Европа
сме?
Всемогъщество
Преходът на комунизма към Европейския съюз беше
извършен без бившият държавен апарат да бъде подменен или сериозно
модернизиран. Местните медии на воля подлагат на дисекция генезиса на
явлението, което направи България и Румъния най-корумпираните страни от ЕС.
Към
„височайшата корупция" на лидерите, която превърна бившите комунистически кадри
в неокапиталистическа олигархия, се прибавя всекидневната корупция: лични
връзки, каскадни рушвети, стратегия на далаверите и злоупотреба с обществени
средства - която може да се проследи до седемнадесети век - адаптираща се към
всемогъществото и неефективността на бюрократичните системи.
Докато други
източноевропейски държави - Полша, Унгария, Чехословакия - преживяха падането
на стената като „опияняващ" политически момент, при който гражданите и лидерите
изпитваха „необходимостта да мислят и действат за общото благо", този период в
Румъния беше запушен от неокомуниста Йон Илиеску.
Увековеченото присъствие на
бивши членове на комунистическата партия и на служители на държавна сигурност в
държавния апарат и юридическата празнина, която благоприятстваше източването на
пари от държавата към частния сектор, попречиха на изграждането на отговорно,
честно и динамично гражданско общество.
От 2002 г. насам GRECO (Групата държави срещу корупцията) към Съвета на Европа,
бие камбаната на тревогата, но ОЛАФ, органът за борба с измамите на ЕС, няма
нито средства, нито достатъчно опит, за да се справи с корупцията в
страните-членки.
Неефективността на тези механизми на сътрудничество и проверка
дискредитира самата Европа. Брюксел намали с 220 милиона евро субсидиите за
земеделски проекти и транспортна инфраструктура в България и замрази 600
милиона, в очакване на мерки на правителството срещу корупцията.
Румъния
получава критики от страна на ЕС, но не и санкции. След страха, малодушието,
неясния компромис при комунизма на съпрузите Чаушеску, корупцията влачи своя
кортеж от трагикомични скандали през пресечената местност на прехода, където
национализмът, ксенофобията и популизмът се срещат със синдикалното пробуждане,
със селската бедност и неизбежния „ромски въпрос".
В тази гротескна поредица,
частното висше образование дава пример с университета „Спиру Харет" с 300 хил.
студенти, повечето от които са виртуални, но получават дипломи, където никой не
контролира нищо. Министерството на образованието най-накрая открива, че на един
преподавател се падат... 9 хил. студенти!
Два фантомни университета в Александрия
от своя страна са издали 15 хил. фалшиви дипломи по 3 хил. евро всяка.
Периферия
Ромите... Малко крадци, малко бандити? Или,
обратното, европейски граждани пар екселанс, тъй като са мобилни, способни да
се придвижват, които не само трябва да защитим в смисъла на правата на човека,
но също така и да им помогнем да излязат на политическата сцена?
Не трябва ли, напротив,
да им позволим да преминават свободно нашите европейски граници, които,
впрочем, не съществуват (почти), тъй като са пропускливи?
Красив парадокс:
ромът румънец ли е? Европейски тип? Освен ако не е универсален човек? Но
тогава, в периферията или в центъра на Европа е тази бедна Румъния?
Въпросът не
е абстрактен: той се отнася до Франция. „Островче на латинското и на
франкофонията в Източна Европа" (макар че Спийди Саркози остана там само четири
часа от седемте обещани), Румъния подписа с Франция споразумение за
стратегическо партньорство, за да модернизира своето военно оборудване, тъй
като двете страни се съгласяват относно значението на ядрената енергия и на
Общата селскостопанска политика, поради масивните френски инвестиции.
Удължаване на маршрута на експреса Париж-Будапеща до Букурещ? Включване на
Румъния до Шенгенското пространство с подкрепата на Франция? Смятате ли още, че
Румъния е периферия?
„Трябва да се управлява с картечница", повтаря Корнелиу Вадим Тудор, бивш псалт
на двойката Чаушеску, сега „просветлен от Господ да спаси нацията", който
заедно с българина Волен Сидеров представлява по-голямата част от европейската
парламентарна група „Идентичност, традиция и суверенитет", веднага след
Националния фронт.
Червено-кафява смесица, бракосъчетание между
ултранационализма и комунистическата носталгия по държавата-покровителка, те се
борят с „медиите на политиците" и „привилегированите малцинства" (унгарци в
Румъния, турци в България).
„Кафкианска демокрация", „странна комбинация между
бурлеска и византийщина": Норман Манеа, румънски еврейски писател, живеещ в Ню
Йорк, е прав. Забързани да намерим правни и социални средства за лечение, ние
забравяме културните извори.
И православната църква
Впечатляваща със способността си да
откликва на стреса и депресията, но също и на радостта, тя се стовари с целия
си плам върху континента на диалектическия материализъм, който я беше
изкоренил, и го помете за миг.
Съюзена с държавата, която плаща на духовенство,
и с благосклонната политическа класа, Църквата признава, че е сътрудничила на
Секуритате, но настоява да действа съвместно с държавата.
Това е далеч от
благотворителните социални дейности, далеч от духовен живот, насочен към
формирането на гражданско съзнание и обществена почтеност!
В Румъния, в Констанца,
старият Овидий, заточен от Рим, завършва своите „Метаморфози". Тук той вижда
хора и богове да се превръщат в жестоки и похотливи зверове.
Като изтънчен
наблюдател на нестабилността на съществата и границите, Овидий създава
персонажи, устремени към необузданите преобразувания, които ние преживяваме
днес, в началото на третото хилядолетие. Той разкрива яростта на един свят,
който вече не познава закони.
Съществува ли европейската култура? Моят отговор е „да". Тъй като тя показа, че
е способна да се завръща към себе си, към своите задънени улици и ужаси,
европейската култура е носител на полифонична, способна да еволюира и да се
обновява идентичност, единствената противоотрова за автоматизацията на
видовете.
Но ще трябва да се създаде постоянен Европейски форум, например в
Париж, за да се преосмисля постоянно: като „се поставя голям въпросителен знак
на най-важното място", както беше казал Ницше, и като се започне с паметта,
включително и религиозната.
От Атлантическия океан до Черно море, от Овидий до
Чаушеску, от Секуритате до Нобеловата награда на Херта Мюлер, която описва така
разпита в румънската полиция: „Той вдига ръката ми, като я хваща за върха на
пръстите и стиска ноктите ми толкова силно, че ми се иска да крещя."
Прилича на
черния Гоя. Или на „Метаморфози" на Овидий, който е написал преди две хиляди
години край Черно море това: „Мълвата за този век покварен стигна до ушите ми...
тази безбожна мълва беше още по-ниско... от истината, беше сякаш заговор на
престъплението."
----------------------------------------
Юлия
Кръстева (kristeva.fr) е световно известна френска писателка и психоаналитичка, родена и живяла в България
до 60-те години на миналия век. Статията й е публикувана във френския в. "Либерасион".
Източник:
netinfo
