Кой се страхува от Закона за детето?

В последните месеци се вихрят страсти дали едни човешки същества могат да имат права извън правата на други човешки същества, които се грижат за тях. В публичното пространство се леят апокалиптични предсказания за унищожаването на семейството, за световна конспирация срещу семейните устои, за посегателство върху правото на родителя да разполага с живота на детето си.

Ако заменим думата "дете" с думата "жена", ще се окажем едно към едно във времето на първите стъпки по пътя на борбата за права на жените. Да имат мнение, различно от това на мъжа си? Ужас! Нали той ги храни! Да имат желание да се развиват извън семейството? Анатема! Изконното им място е до печката! Да гласуват? Луди ли сте!? Та те са по-глупави от мъжете, какво им разбират главите от политика и управление? Има кой да се грижи за тях - да ги гледа с любов, да им осигурява прехраната, забавленията, развитието по подходящ начин. Е, може да ги поступва от време на време, но то е за тяхно добро, да си знаят мястото.

Всъщност, в съвременния свят това статукво е запазено на много места. От нашата перспектива е страшно, но за хората, които не познават друг модел, си е в реда на нещата.

Също толкова в реда на нещата изглежда и правото на родителя да упражнява пълен контрол над живота на детето си. Да владее мислите и чувствата му. Да взема решения вместо него. Децата са малки, ние сме големи. Децата са глупави, ние сме умни. Децата са меката глина, от която ще изваем пълно подобие на собственото си съвършенство. Защото ние сме съвършени, факт.

Самият акт на добиване на дете ни прави съвършени и безгрешни. Никога не вземаме неправилни решения. Никога не изпадаме в житейски затруднения. Нямаме нужда от чуждо мнение - нашето е единствено правилното. И голямата лоша държава да стои настрани. Тя е изначално злонамерена, клечи в храстите и ни дебне как да грабне децата ни и... Всъщност, и... какво? Защо са й? Няма значение, важното е да ни ги отнеме.

Тези послания ден след ден се нагнетяват в публичното пространство от едни хора, които откровено манипулират общественото мнение и упражняват насилие над българския родител. Защото да създаваш страх, несигурност, отчаяние е откровена форма на насилие.

Нека да видим конкретните възражения на противниците на приемането на нов Закон за детето.

1. Опасението, че децата ще бъдат отнемани своеволно от страна на държавата.

Страхът, с който се заиграва тук е свързан с твърдението, че това може да стане по прищявка на някой чиновник - лесно, бързо, без доказателства.

Какво казва Законът?

Чл. 4. ал.1, т.5. определя като един от водещите принципи: "отглеждане на детето в семейството му по произход и предприемане на мерки за настаняване на детето извън семейството му само в краен случай", а т. 13 визира „прилагане на ограничителни мерки единствено с временен характер".

Ал. 2 и 3 постановяват, че "всички производства, действия и решения на органи на държавата и общините, както и всички действия на физически и юридически лица, засягащи дете и защитата на неговите права, се основават на принципите по ал. 1." и че "при решаване на всеки въпрос, свързан с дете, предимство пред налагане на решенията имат методите на сътрудничеството и медиацията, като не се допуска, доколкото е възможно, забавяне при вземане на решенията".

За спешните случаи е предвиден чл.10, ал.7 незабавни мерки се вземат "при непосредствена опасност за живота на детето".

Чл. 42 казва, че : "Детето има правото, доколкото е възможно, да бъде отглеждано от своите родители" (ал.1) като не допуска детето да бъде разделяно от родителите си против тяхната воля, "освен в случаи, посочени в закон, когато това се налага за защита на най-добрите интереси на детето"(ал. 2), а "настаняване извън семейството се предприема като крайна мярка за закрила на дете, останало без грижите на родителите си" (ал. 3).

Да, родителят може да бъде лишен от родителски права: чл.61 - "когато поведението му системно поставя в опасност живота, здравето, личността или имуществото на детето; когато без основателна причина трайно не полага грижите по чл. 46 и не му дава издръжка". На мен ми звучи разумно. Очаквам разумни аргументи против.

Законът допуска дете да бъде настанено извън семейството (чл.71), когато родителите са "починали, неизвестни, лишени от родителски права или поставени под пълно запрещение и настойникът или попечителят не полагат грижи за детето" или пък "без основателна причина трайно не полагат грижи за детето" или "се намират в трайна невъзможност да го отглеждат". Очевидно става дума за нефункциониращи семейства. Трябва ли детето да бъде защитено в такава ситуация? Това е отговор, не въпрос.

И, разбира се, големите драми около чл. 123, ал.1: "Осиновяване без съгласие на родителя се допуска, когато той трайно не полага грижи за детето и не дава издръжка или го отглежда и възпитава по вреден за развитието му начин".

Дори да приемем, че формулировката "вреден за развитието му начин" допуска тълкувания, това лесно може да се избегне с редакция - да се уточни "доказано вреден за развитието му начин". Доказването не е лесен и бърз процес, но за много деца, зарязани в домове или използвани за просия или проституция, този член е единственият шанс да имат нормален живот.

Болната тема - свободата на детето да формира възгледи, различни от тези на родителите му

Всъщност, това е голямото изпитание на всяко човешко взаимоотношение - можем ли да позволим на другия да бъде различен и въпреки това да го обичаме и да живеем заедно? В чл. 20 на Закона е предвидено детето да формира възгледите си свободно и с подкрепата на родителите си, настойника или попечителя.

До 14 години отношението му към религията се определя от родителите му, но след това - "по съгласие между него и родителите или попечителя му". И тук идва драмата около ал.3 на същия член: "когато такова съгласие не се постигне, детето може да се обърне за решаване на спора към районния съд лично или чрез дирекция "Социална подкрепа" по настоящия си адрес".

Такаа... Значи, до 14-годишна възраст не сме успели да предадем на детето си в нашите религиозни ценности. На 16 то решава, че, например, радикалният ислям, който баща му изповядва, не е за него. И се опитва да се откъсне от влиянието на въпросното течение. Баща му обаче не е съгласен. Къде и как детето (всъщност, вече млад човек) да намери подкрепа? Кой да му помогне да реши спора с баща си? Или приемаме по презумпция, че до 18 г. безропотно е длъжно да следва религиозните практики, които не приема?

Противниците на Закона не приемат правото на детето да изразява собствено мнение, различно от това на родителите си. Презумпцията е, че децата са незрели, неопитни, незнаещи и неможещи. Вярно е, че ако мерим наличието на жизнен опит, родителите имат голямо предимство. Но децата имат своите чувства, които не са по-малко силни от тези на възрастните, имат и собствено мнение, отчитането на което част от изграждането на самостоятелна и отговорна личност.

За мен е странно, че политически сили, които заявяват себе си като проводници на демокрацията и гражданското общество, отричат правото на човешко същество, макар и незряло, да има собствени чувства и мнение и те да бъдат вземани под внимание.

Как да възпитаваме граждани, ако до 18-годишна възраст се отнасяме към децата като към поданици?

Чл. 46, ал. 3 гласи, че мнението и желанието на детето се вземат предвид от родителите при решаване на всички въпроси, които водят до промяна в обичайния му начин на живот. Т.е., ако родителите се развеждат, сменят населеното място, в което живеят, избират ново училище или правят други съществени промени в живота на детето, то не е просто куфар, който може да бъде местен от място на място.

Важно е да се разбира как то приема промените, как те могат да се случат по възможно най-малко травматичен начин. И когато това не се случва, когато детето се чувства просто обект, по отношение на който се вземат решения или пък оръжие във войната между развеждащите се родители, то има право да потърси подкрепа.

Чл. 49, ал.1 предвижда при разногласие между родителите и детето, то да може да потърси съдействие от дирекция "Социална подкрепа". В такава ситуация не се търси бързо решение, на детето се осигурява среща-разговор с вещо лице-психолог, който консултира детето и при нужда, съвместно със социален работник от съответната дирекция "Социална подкрепа" изработва план за работа с детето и членовете на семейството му.

Целта е да се намери консенсусно решение в конфликтната ситуация, да се подкрепят детето и родителите да подобрят отношенията си, включително и да намерят нови начини за общуване, когато старите методи водят до задълбочаване на конфликта между тях.

И едва ако "разногласието е по въпрос от съществено значение за отглеждането или развитието на непълнолетно дете или води до промяна в обичайния му начин на живот", според ал.2 на същия член спорът се разрешава от районния съд по настоящия адрес на детето.

Кои са другите въпроси, които карат противниците на Закона да подскачат? Двете теми, които в началото излязоха наяве, но постепенно престанаха да се афишират, защото разкриват същинските мотиви за яростното неприемане на проекта -

правото на родителите да бият децата си и правото им да не ги пускат на училище.

Според чл. 46, ал.2 "родителите нямат право да използват насилие, принуда и други методи на възпитание, които накърняват достойнството на детето", а според чл. 196, ал.2 "детето има право на защита срещу методи на възпитание, нарушаващи неговото достойнство, срещу физическо, психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси".

Противниците на тези текстове яростно отстояват правото си на "премерена физическа болка" като метод за възпитание. Кой мери въпросната болка? Коя е допустимата мярка - 5 шамара са ок, шестият вече е непремерен? Десет минути на колене върху орехови черупки са нормална мярка за възпитание, единайстата минута вече е насилие?

Истериите как ни отнемат децата за дръпнато ухо всъщност прикриват нежеланието да се откажем от боя като възпитателно средство. Законът има за задача да ни зададе представата за нормалност - не да изкорени лошите практики за един ден. Той просто ни казва: "Хей, спри се, можеш да отгледаш прекрасно дете и без да го налагаш с пръчка!".

Темата за телесното наказание и последствията от него тепърва предстои да се осмисля в нашето общество. Няма с бой да наложим на децата си навика да не налагат позицията си с бой. Но това е дълга тема. Законът насърчава решаването на спорните въпроси с други средства - нещо, на което всички тепърва предстои да се учим. Както и на отказа от психическо насилие - обиди, подигравки, подценяване - при възпитанието на децата.

Противниците на Закона активно отричаха самия термин "психическо насилие", но напоследък отбягват темата, за да не компрометират позициите си.

И не на последно място - яростната съпротива срещу чл. 34, ал.1, който гласи "детето има право на предучилищно и училищно образование. Това право се осъществява при условия и по ред, определени в Закона за народната просвета" и особено срещу ал. 2 - "предучилищното образование е задължително за дете, навършило 5 години. Училищното образование е задължително за дете, навършило 7 години и продължава до навършване на 16 години".

Това е истинският голям страх - да позволим и на други хора да имат влияние върху детето ни. Да влезем в пряка конкуренция с възгледи, различни от нашите. Да ни се налага да убеждаваме, не да принуждаваме. Да приемем, че детето ни може да има възгледи, които да не 100% копие на нашите. Много е трудно. Но това е начинът да научим детето си да не приема нещата безкритично. Да го предпазим от попадане в зависимост от по-силни и авторитетни от него личности. Да го научим да разсъждава, не да се подчинява сляпо.

Далеч съм от мисълта, че проектът за Закон за детето е съвършен. Имам своите критики към него, но няма да се спирам на тях в този текст. Разликата в моята позиция и позицията на активните критици на Закона е в отношението ни към неговата философия - дали детето е отделна личност със собствени права или е собственост на родителите.

Отговорът на този въпрос всъщност е голямото изпитание на нашата зрялост и нашата представа за демокрация.