П осрещам първите дни на пролетта в карловското село Войнягово, в двора на църквата „Св. Димитър“. Приседнала на дървен миндер в същата стая, в която Васил Левски е преподавал в продължение на двете години като учител в селото. Историите по разказани спомени от онова време на 78 годишната баба Гина се редят една след друга.
"Било, когато моя дядо бил момче. През далечната 1864 година на Великден, Левски се „раздечва“ в Сопотския манастир. Хвърля расото, отива първо при майка си в Карлово и й дава кичур от косите си като казва, „вземи ми косите и ги пребери, че може да си отида неопят. Една седмица по-късно на Гергьовден пристига във Войнягово.“
Гина Дъбенска е родом от Войнягово. Целият й род е от селото, години назад тук се раждали, женили, живеели, градили дом и отглеждали деца.
Историите на нейната прабаба Ивана – хазяйката на Васил Левски, отдавна са напуснали страниците на родовата памет, за да се предават от уста на уста, от всеки жител на Войнягово.
" Аз съм правнучка на баба Ивана Боюклиева, хазяйката на Левски. Освен своите деца, тя е отгледала и баща ми, останал сирак на пет години. Грижела се за него до смъртта си. Историите за Левски ги знам от моя дядо Тодор - син на Ивана Боюклиева и после от моя баща.“
Васил Левски посещавал селото още преди от църковно настоятелство да го поканят за учител. Но двете години - от май 1864 до март 1866 година, се записват завинаги в историята на войняговци. „Въпреки, че имал стаичка в двора на църквата, в преустроения навес за дърва, той по-често оставал в къщата на Ивана Боюклиева, която се грижела за него като за собствен син“, разказва баба Гина, отпуснала спокойно ръце върху цветната престилка.
„На мен татко все ми повтаряше един спомен от неговата баба. Присядал до нея, докато предяла и я питал: „Бабо, защо плачеш?“ Мислел, че ще му отговори „за майка ти плача, чедо“, а баба Ивана казвала, „за даскала чедо плача, за Васил Левски.“
„Дядо ми Тодор все ми разказваше спомени за Левски, един много силно се е запечатал в съзнанието ми. Като си тръгвал Левски от Войнягово се отбил при своята хазяйка да се сбогува. Решил да й остави и два наполеона за благодарност със заръка да си купи с тях нива. Така направила баба Ивана, купила три декара земя, помня я тази нива, работила съм на нея като момиче. И до днес войняговци наричат мястото „нивата на Левски". Баба ми Ивана починала на 102 години, а нейния син и мой дядо - Тодор Ангелов Боюклиев, си отиде на 97 години. Все го помня как четеше една малка, пожълтяла книжка за Васил Левски. Така го погребахме с книжката.“ (Пълният текст „Даскалът от Войнягово“)
