Н а 1 август, едва на 56-годишна възраст, почина обичаната актриса Наталия Дончева. Тъжната вест първо бе съобщена от френското издание Le Figaro, цитирайки нейния агент Лоран Саври, и по-късно потвърдена от семейството ѝ. Причината за смъртта на актрисата не се съобщава, пише 24 часа.
Лоран Саври я описа като изключителен професионалист:
„Изключително талантлива актриса и жена с голяма чувствителност, Наталия Дончева плени публиката с прецизността на своите изпълнения, елегантността и отдадеността си на занаята си.“
Брат ѝ също публикува трогателно сбогуване в социалните мрежи:
„Прекрасната ми сестра, актрисата Наталия Дончева почина вчера, на 1 август, заобиколена от съпруга си, родителите си и брат си. Нейният живот може да изглежда кратък, но всеки, който се е сближавал с нея през тези кратки години, знае, че тя ги живя безкомпромисно и крайно пълноценно.“
- Пътят от ВИТИЗ до френската сцена и екран
Родена в София през 1969 г. в семейството на българския актьор Пламен Дончев и французойката Режин Виолет Маргьорит, тя прави първите си стъпки в актьорската професия у нас. Учи във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) и прави запомнящи се роли в българските филми „Време за път“ и „Адио Рио“.
Едва 19-годишна, Дончева заминава за Париж, където завършва Парижката консерватория и изгражда впечатляваща кариера с над 20 театрални и над 50 филмови и телевизионни роли. Българските и френските зрители я познават от хитови сериали като „Жули Леско“, „Жозефин Анж Гардиен“ и „Док Мартен“, където си партнира с Тиери Лермит.
През 2010 г. тя се завърна у нас за главна роля в българския филм „Стъклената река“ на режисьора Станимир Трифонов.
- Завръщането у дома и любовта към България
В интервю през 2010 г. актрисата споделя за живота си във Франция с режисьора Арно Селиняк и сложната връзка с родината:
„В България останаха много хора, които обичам. Но е трудно да се върна в държава, в която не живеят майка ми и баща ми.“
В друго свое интервю през 2011 г. тя откровено описва чувствата си към страната, в която е родена:
„Животът ми е вече във Франция, семейството ми е там, но България си остава като авариен изход за мен – ако съвсем всичко се обърка, бих могла да се завърна. България е едновременно мечта и кошмар.“
