Од данните по досието ми ясно личи, че никога не съм имал нищо общо с политическата полиция на 6-о и не съм давал каквито и да било сведения за който и да било сънародник. Ясно е записано, че съм вербуван формално от контраразузнаването през септември 1983 г.
Това бе задължителен ритуал за всички чуждестранни кореспонденти. Още същия месец заминах кореспондент на БТА в Москва и останах там до септември 1989 г. В Москва явно не бих могъл да развивам такава дейност.
Не знам кога са ме снели от отчет - вероятно преди да се върна или скоро след това.
През цялото продължение на прехода бях „разконспириран" по всички възможни медии, и то не десетки, а стотици пъти. През 1996 г. тази чест ми бе оказана от кабинета на Виденов.
Никога нищо не съм отричал, винаги съм признавал, дори в един момент започнах сам да пиша по вестниците много повече от това, с което комисията по досиетата разполага. Сега всеки може да се убеди, че нищо не съм скрил.
Не заради себе си, а заради в. „24 часа" искам да уверя уважаемия читател, че никога в работата ми като журналист не съм правил нищо по указание на тайните служби. Не съм преместил и една редакционна химикалка по тяхна молба. Нито преди 10 ноември, нито след това.
И най-вече, в годините, в които създадох и ръководих „24 часа" - никога не съм допускал политиката на този вестник да се влияе от службите.
Точно заради това бях уволнен през 1996 г. Публично известно е, че през есента на 1995 г. най-интимният съветник на Виденов, също човек от службите,
се опита да ме шантажира с моето досие.
Причината бе, че „24 часа" бе публикувал няколко критични за кабинета статии. Казах на този съветник, че не се страхувам от истината.
Вместо да омекне, след тази случка „24 часа" засили лечебните си процедури за оня болен кабинет.
Точно тази критика на „24 часа" към властта бе причината за уволнението ми през април 1996 г., както и за отнемането на моя дял от фирмата „168 часа".
На събранието на съдружниците по повод моето прогонване управителят на фирмата дълго и убедително се мотивира именно с политическата линия на вестника,
която го вкарвала във война с правителството.
И то си беше така.
Така че аз съм доказал своята лоялност към журналистическата професия.
Можех да отстъпя, да остана главен редактор, да забогатея от продажбата на „168 часа", а и досието ми много пъти можеше да изчезне.
Но реших да не унижавам „24 часа" и платих цената - загубих вестника, който създадох, както и сериозна частна собственост - 1/6 от най-голямата вестникарска фирма по онова време.
Заедно с мен вестника напуснаха и група талантливи и честни млади журналисти, сред които и днешната главна редакторка. Те също се отказаха от много високи заплати, от лични автомобили и други екстри.
Защо? Защото не желаеха да обслужват онази престъпна политика. Продължихме заедно във в. „Континент" до деня, в който ВАЦ не ни покани да се завърнем в „24 часа".
Затова читателят на „24 часа" трябва да знае, че днес този вестник се управлява от хора, които са доказали, че имат характер.
Не съм сърдит за нищо на бившите си съдружници от „168 часа", защото бяха притиснати и нямаха друг избор. Никой не е длъжен да се прави на герой. Като ме уволни и изгони, г-н Блъсков вероятно ми е спасил живота.
От банкера Венцислав Йосифов знам, че убийството ми е било обсъждано лично от г-н Виденов в тесен кабинетен кръг.
Благодаря и на кабинета на Виденов, който ми отвори очите. Правителството на Ф. Димитров ме бе набедило за враг, но не ми е вадило досието, нито ме е шантажирало. Затова ги смятам за почтени хора, макар и леко объркани.
Правителството на Беров - също. Както впрочем и правителството на Костов по-късно.
Това го стори имено БСП, която дължи много на мен за оцеляването си. И вместо да ми благодари, тя ме шантажира с досие, компрометира ме, уволни ме, обра ме, за малко да ме убие.
Но какво ли се учудвам, дори патриархът Стефан Продев, на когото лидерите на БСП трябваше да целуват ръката, бе подгонен от онези юнаци. Да не говорим какво стана с Луканов.
Тогава разбрах, че партията, с която съм свързан родово, е изпаднала в плен на подлостта.
Днешното отваряне на досиетата според мен също обслужва подлостта в обществото.
Първо, защото поставя доносниците и разузнавачите под един знаменател.
Второ, защото добре е известно, че най-важните досиета на политическата полиция са унищожени или укрити.
Трето, защото и сега някои фигури на високи постове бяха запазени, в резултат на което ще бъдат три пъти по-зависими от нечестните игри.
Очевидно е, че периодичното отваряне на досиетата засилва контрола над хората, чиито досиета не са отворени. А точно те заемат най-важните позиции.
Не знам точно какви са ги вършили тайните служби по онова време, но с какво днешните са по-добри? Те създават медии, за да позорят публични личности, вкарват цели партии в парламента, шантажират, въртят канали с дрога, бият, убиват, живеят в симбиотично единство с бандитите и дори от време на време клатят властта.
Доносът в момента е публичен, вестникарски жанр. Официално бе съобщено и после бе потулено, че контраразузнаването се ръководи от агенти на чужди служби. Едно време за предателство разстрелваха.
Бих попитал тези колеги, които се оливат възторжено от възможността да издават присъди над много по-достойни от самите тях хора - а защо никой не се интересува кои са агентите в медиите днес? Да не би вие самите? Вашата тежка морална отговорност е тук и сега, а не в пепелта на миналото.
Източник:
Архив
