Много семпъл като мислене писател, той не пишеше за нищо друго, освен за твореца, на когото е позволено да бъде ужàсен, защото само той обича и живее истински, само той е истински ужасèн. И дори когато е избрал да използва сюжетите от порнографските канали, като в "Аутопсия на една любов", той е сантиментален и убедителен за вечно готовите да съчувстват на онази свиня, твореца.
В един форумен коментар след мемориалната страница на вестник ‛Дума" негов познат, подписал се като Любомир Гаврилов, казва остро: "Виктор Пасков приживе виждаше агенти на ДС навсякъде." Потвърждава го героят му в "Ций Кук", който усеща, че винаги някой го следи и дори не върви по петите му, а е винаги една крачка преди него на всяко място, където отива.
Може би обществената позиция на Пасков след 1989 г. изобщо не влиза в противоречие с белетристиката му, където героят е самоомерзен, намразил не само света, който обитава, но и себе си?
Може би не става дума за обикновен слаб ангел, какъвто имат героите му, когато подкрепяше Георги Първанов и участваше във всякакви подписки срещу Сорос или управлението на Костов редом до талантливи артисти, които до един се оказаха доносници на Държавна сигурност?
Пасков очевидно имаше своя утопия - тази за намиращия се над политиката творец. Точно тази визия го кара да избере за свои приятели и Христо Калчев с неговия алкохолизиран свят, тотална параноя и политическо самомаргинализиране, и Иван Гранитски с неговите Съвети за културно развитие към Президента.
Не, Виктор Пасков беше много повече от облизанко, който се върти около трапезата на управниците, за да си осигури прилично съществуване и реализиране на творческите си проекти.
Неговата представа бе наивно ницшеанска, той бе избрал кои да са художниците свръхчовеци, към които да принадлежи и които стоят като абсолютен контрапункт на скотското общество. Всички те са хиперболици, владетели на великолепни тостове и скрабьозни проклятия. Всички до един са циници, а някои - като Калчев и много от анонимните му познайници на градус - и чисти киници.
Белетристиката на Пасков е пълна с маразъм. Йов от "Мартина" е наркоман, който не може да търпи българския еснафски свят около себе си и затова е непрекъснато друсан. Героят от "Ций Кук" се държи като герой на Буковски, но алкохолният делириум не му пречи да вижда на всеки метър, зад всеки ъгъл мизерията и лъжата, в които е потопен като ембрион в стъкленица с формалдехид.
Далеч по-тривиално, реалистично са представени героите му музиканти - младият Виктор в "Германия -- мръсна приказка" и героят от "Аутопсия на една любов" - които с изцъклени очи, като пеперуди на карфици, треперят от ужаса, че живеят в най-отвратителната битова, дребнобуржоазна неистина.
Навсякъде заобикалящият свят е неистински, като употребяван многократно декор въпреки различните епохи в постановките. Неистински, но и самоопровергаващ се със своята олющеност, оплютост от мухи, евтина лъскавост.
Историческият разказ на Пасков е ‛Ций Кук" - разказа за неавтентичността, за нелепото участие в събития, над които нямаш никакъв контрол, дори когато си избягал от обичайния орднунг на подреденото си всекидневие. Не само вечно откриваш, че не си първи, но и че грозните събития, които си предизвикал нарочно, отказвайки контрола на съзнанието посредством безпаметно напиване, не са предизвикани от теб.
Антропологическият разказ на Пасков започва с "Невръстни убийства", чийто герой дете е наясно, че никога няма да има абсолютен слух, продължава през гастарбайтерския кошмар на героя от "Германия - мръсна приказка" рязко да бъде придърпан в сюжета на примерен сив бюргер и свършва с "Аутопсия на една любов", където унижението и неразбирането са толкова плътни спътници на най-възвишеното чувство, колкото и предателствата на тялото.
Но нелепият свят непрекъснато го наказваше с неуместност. Ужасèн от тъпото дирене на корените, той обруга в "Мартина" фолклорните човечища, селяните, самото село с шопския му език и дивашки ритуали, но във филма "Индиански игри" целият този кич по-скоро тържествува (съчетан с повял откъм русенските събития екологизъм). Обруга в "Биг бизнес" "успелите на Запад" бизнесмени, като описа поръчката за фалшива автобиография, която му отправя един резидиращ в Париж български милионер, но точно този текст не се радва на никаква популярност у нас.
В "Биг бизнес" е изобразен и български просяк в парижкото метро, който крещи, че е жертва на режима на Чаушеску и който заявява на писателя Пасков, че го познава като близък на Тодор Живков, и че като таксиджия го е карал в олян вид от резиденцията към града.
Нелепостта го застигна и в некролозите. Няма късмета на Константин Павлов, след чиято смърт един вестник озаглави страницата си с едри букви: "Константин Павлов реди рими пред Бога". Но бе наречен "посланик на светлината".
Виктор Пасков се самоописа в есето "Лот в ексил" и дори изобрети понятието "ексилант", за да се постави сред радикалните отрицатели на посредствеността, на живеенето нито горещ, нито студен. Йов, Лот, Мартина, постоянното присъствие на неназования Христос.
Библейският интертекст на творбите му също има обяснение в афинитета му към един възвишен, релефен стил. Както и любовта му към немските романтици. Към френските екзистенциалисти. Към американските постмодернисти.
Виктор Пасков ошашави всички с това, че посмя да пише една неоавангардистка проза в епоха, когато българската литература бе потънала в битовизъм. Не бе единствен.
Клаустрофобията на "развития социализъм" бе уловена и от Красимир Дамянов, и от Александър Андреев, и от Златомир Златанов - страховити писатели, които се отказаха от самомитологизиране, отказаха се дори от това да минават за творци. Не бяха толкова самолюбиви и толкова наивни.
Пасков обаче бе и благодарение на това масовата публика все пак знае, че българската литература познава пародията, самоиронията, безпощадното отвращение.
Източник: в. "Култура"
Последвайте ни
