З наете ли, че..
Има няколко теории за покръстването на княз Борис I
Покръстването е предшествано от природни бедствия
Болярите се бунтуват срещу новата вяра
Хаотичното мисионерско нашествие включва не само православни и католически свещеници, но дори и ислямски проповедници и еретици като павликяни?
Покръстването полага основите на българската писменост
Според византийски и западни извори, през есента на 863 година, след неуспешен военен конфликт с Византийската империя, владетелят на България – княз Борис I, поема обещание пред ромейския василевс Михаил III. Съгласно това обещание, той трябва да приеме Христовото кръщение заедно с целия си народ. С този акт България се присъединява към християнската цивилизация и се утвърждава като част от европейското културно и политическо пространство.
Тази религия напълно съответства на провежданата от българските владетели политика на централизация в държавата и придава на владетелската институция статут на „поставена от Бога". Приемането на християнството възпрепятства изпадането на България в политическа изолация, а същевременно отваря границите ѝ за силно чуждо духовно влияние. Това впоследствие насочва усилията на Борис към изграждането на поместна българска църковна институция с богослужение на роден език.
Причини за покръстването
Вътрешнополитически мотиви: Българската държава е населявана от два основни етноса – славяни и прабългари, които имат различни религиозни и културни традиции. Единната религия се вижда като начин за обединение на народа и укрепване на централната власт.
Външнополитически фактори: България се намира между две големи сили – Византия и Франкското кралство. Покръстването е използвано като дипломатически инструмент за стабилизиране на отношенията с Византия и избягване на военни конфликти, както и за повишаване на международния авторитет на страната.
Лични мотиви на Борис I: Князът осъзнава, че християнството ще укрепи институцията на владетеля, придавайки му статут на "поставен от Бога", и ще улесни централизацията на властта.
Бързият успех на византийската военна кампания от 863 година поставя България под сериозна заплаха. Империята предварително подсигурява малоазийските си граници, което ѝ позволява да струпа големи армейски сили срещу българската държава, докато войските на Борис са ангажирани в поход срещу Великоморавия. Същевременно, според хрониста Никита Пафлагон, поредица от силни земетръси сериозно увреждат българските укрепления по границата с Византийската империя, а лошата годишна земеделска реколта обрича на глад поселенията на север от Стара планина. България е принудена отново да търси мир с Византия, като този път империята цели подсигуряването на своето влияние в българската държава посредством покръстването на нейния народ.
По силата на поетите от мирния договор задължения Борис оттегля участието си от похода срещу Великоморавия и разтрогва военнополитическия си съюз с Източнофранкското кралство на Лудвиг Немски. Същевременно, делегацията, която българският владетел изпраща в Константинопол, за да договори мира с Византия, е покръстена веднага, а след като потегля обратно за дома, с нея тръгват един византийски епископ и антураж от свещеници и монаси, които трябва да приобщят българското население към християнството.
Според проф. Васил Гюзелев, тази покръстителска дейност на византийското духовенство в началото на 864 година маркира началото на първия етап в християнизирането на българския народ. През този етап Христовото кръщение получава и самият владетел.
За покръстването на Борис съществуват много версии и легенди, подкрепяни от различни писмени източници и археологически открития. Според византийските хронисти Лъв Граматик, Григорий Монах и Йоан Скилица, владетелят на България приема кръщението тайно, без излишна церемониалност, като негов кръстник е самият византийски император Михаил III. Борис получава името на ромейския василевс като свое християнско название и с него остава известен в много литературни трудове от периода. Според византийските хронисти, по време на кръщението на Борис “били покръстени и много други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство”.
Дотук вече е очевидно, че на българската историография са известни много вариации на покръстването на Борис, но отговорът на въпроса “кога” става това не е по-малко значим от “как”. Откритият в Югозападна Албания надпис с името на Борис-Михаил поставя основите на схващането, че кръщението му се състои на 14 септември 864 година.
Полският историк Тадеуш Василевски, позовавайки се на надпис, открит при село Балши, отново на територията на днешна Албания, смята, че владетелят приема Христовото кръщение чак на 25 май 866 година. Той обяснява, че през трите години от 863 година, когато е сключен българо-византийския мирен договор до 866 година, когато според неговото тълкуване се покръства Борис, народът на България изпълнява катикуменикат (приобщаване) към константинополската църква. Според надписа от Балши “...народът на владетеля Борис-Михаил му е даден от Бога в годината 6374 (866 година)”. Тълкуването на надписа и до днес предизвиква дебати, а повечето български изследователи като Васил Гюзелев и Петър Мутафчиев застъпват твърдението, че владетелят се покръства заедно със своето близко обкръжение през 864 година. Към най-късна дата кръщението на Борис отнася хронистът Анастасий Библиотекар, който в своята хроника заявява, че Борис приема християнството през 870 година чрез посредничеството на римския презвитер Павел.
Многото легенди за покръстването
И ако годината и начинът на покръстването на самия български владетел са изразени разнопосочно в изворите от периода, християнизирането на целия народ ни най-малко не прави изключение. Подобно на кръщението на Борис, и за това на българите съществуват много легенди, обикновено отнасящи се до дейността на самите Солунски братя – Константин-Кирил Философ и Методий. Именно тяхната азбука по-късно става основа за създаването на българската книжовна школа
С началото на първия етап от покръстването на българите, границите на страната се отварят не само за византийските мисионери. Това отбелязва в своето послание до папа Николай I самият княз Борис. Той заявява, че в държавата му “...са дошли от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща – гърци, арменци и хора от много други места”. С други думи, България се превръща в арена, на която сили започнали да мерят всички по-значими религиозни течения. Католически свещеници и православни духовници, с или без официално разрешение, се надпреварват в покръстването на населени места. В своята кореспонденция с папа Николай, князът дори споменава пристигането на арабски проповедници, които искат да разпространяват исляма сред населението. Междувременно, в едва покръстената страна започват да се появяват представители и на еретични доктрини като павликянството.
Хаотичната обстановка около покръстителската дейност в България обаче тепърва предстои да се утежни. Недоволен от разтрогването на съюза между България и Немското кралство, Лудвиг Немски започва да оказва политически натиск върху Борис, с който цели възобновяването на съюзните отношения между двете държави и приобщаването на българите към Римската църква. Намеренията на владетеля на Източните франки са видни в посланието му до папа Николай I от май 864 година. Лудвиг възнамерява да се срещне с Борис в град Тулн и да сключи договор с него. Немският крал изтъква, че “самият крал на българите желае да се покръсти и мнозина от народа му са вече християни”. Това “сближаване” между България и Немското кралство в средата на 864 година обаче така и не дава търсените от Лудвиг Немски резултати.
Междувременно, според историческия разказ “Чудото на Св. Георги с българина”, християнизирането на България активно продължава. Българският владетел “с Христовата сила и кръстния знак отвърнал коравото българско племе от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви (тоест жертвоприношения – б.а.) и го изведе от мрак на виделина, от измама и кривда към истина”. Някогашните езически сакрални капища биват разрушени, за да издигнат на тяхно място своите каменни храмове. Проправянето на пътя на християнството в България чрез унищожаването на религиозните светини на езичеството обаче постепенно довежда до зараждането на все по-голямо недоволство сред българското население. Настойчивото проповядване от страна на многобройно и разнородно чуждестранно духовенство на езици, които обикновеното население не разбирало, постепенно пораждало опасността от отчуждаване и охладняване към християнството.
Екзекутирани 52 болярски рода
Кулминацията на народното брожение е достигната през 865 година, когато открит бунт срещу управлението на Борис разтърсва новопокръстената българска държава. Князът е обвинен от противниците си в издаването на “лош закон” и в “отстъпването от бащините си чест и слава”. Изправен пред перспективата да бъде свален от власт и вероятно убит, а държавата му да се върне отново към езическите вярвания, Борис действа бързо и безкомпромисно. Търсейки подкрепата на верни боили, българският владетел разгромява бунта преди да е набрал твърде голяма инерция и пленява благородниците, оглавяващи метежа. Реваншът на Борис е безмилостен – на екзекуция са осъдени 52 болярски рода, опълчили се срещу него.
С потушаването на бунта на непокорните боляри, битката за защитата на акта на покръстването приключва. Войната за българска самостоятелна църковна институция и богослужение на роден език обаче тепърва предстои.
