„Това е много стара и вече забравена технология, съществувала единствено в Родопите. В селата по горното течение на река Арда – Могилица, Арда, вероятно и в Кошница. Само там жените изработвали шапки и навуща (платно, с което увивали краката си, за да обуят цървули).”
Етнографката Звездалина Арсова от Смолян притеснено прибра кичура коса, паднал върху челото й, и обходи с поглед полегналата гора. „Върху специални калъпи, изработени от дърво, във формата на купичка се подрежда развлачената овча вълна, отгоре се поставя още една по-тънка купичка с малки дупчици, през които се сипва вода. С дървено чукало се удря върху горния калъп и така вълната започва да се спластява. Тази технология използва свойството на вълната да се спластява, а заради водата се нарича - мокра плъст.
По този начин се изработвали плътни, вълнени шапчици, без никакви шевове, които жените носили под забрадката. Сушили ги отново върху дървените калъпи, за да се запази формата. А за оцветяването на вълната използвали естествени багрила – люспи от лук, орехи, корени.
Процесът на изработване на части от облеклото с мокра плъст бил дълъг и тежък, изисквала се сила, за да се удря върху дървения калъп. Колкото повече се удряло толкова по-плътно и здраво ставало платното. По този начин плътната шапка, топлила през студените месеци.
Според нашите проучвания в архивите на град Смолян, в градската библиотека, в музеите, става ясно, че това е много стара технология, известна преди плетенето. А причината да се съхрани до днес е, че хората в планината живеели изолирано, не общували с останалия свят, не разменяли информация. Организирали живота си в затворено стопанство. Отглеждали животни, добивали вълна и изработвали най-необходимите за облеклото и бита предмети. Специално за тези шапки се използвала вълна от овце. Занаята се предавал от майка на дъщеря, заедно с него и калъпите.
Години наред техниката на изработване била забравена, оставена някъде в старите ракли с чеизите от нашите майки и баби. Сега, когато започнахме да проучваме си спомних, че съм виждала моята баба да носи точно такава шапчица под кърпата си. Помня как я сушеше върху дървен калъп. Спомням си и няколко жени в селото ни, които изработваха изделията от мокра плъст. Правеха ги през есента, когато приключи работата навън и докато е все още топло, защото след това започват дълги и тежки зими.
В момента осъвременяваме и предаваме технологията с мокра плъст на децата. Изработваме малки пана и картини. Децата се забавляват и с интерес подреждат основата, отгоре рисуват картината с вълнени конци, мокрят, завиват във фолио и започват да удрят. Така по нов начин получаваме неща близки до тези, които нашите баби и прабаби са изработвали.“ (Пълният текст на „Събудени истории от планината“)
