П ри Петя ме отведе случайността. Моя позната, която знаеше, че търся идеи за светивалентински материали, ми каза, че до офиса й има ателие, в което работи една „яка мацка“ и със сигурност ще се получи хубав репортаж от типа „Пет идеи за послание към любимия човек“. Точно това ми трябваше и така, потривайки доволно ръце, се озовах на една от преките на „Дондуков“ - при Петя.
А тя е усмихната, приветлива и много чаровна млада дама, излъчваща едновременно
спокойствие, увереност и усещане за празник
Показа ми няколко атрактивни, лесни и евтини варианти за това как с подръчните материали у дома може бързо да създадем красиво послание или малко подаръче за човека, на когото държи. (Вижте видеото)
Корковите тапи се оказват доста благодатни за упражняване на въображението върху чаени свещички, разделител за книга или едно голямо сърце от картон. Петя вае още куп неща, родени от фантазията й, но повече - от желанието всеки да се вдъхнови и сам да посегне към този своеобразен урок по сръчност, изпитвайки наслада от собствената си продукция.
Надпис Love от кабел и канап, ангелче от бумаги, поезия, изписана върху хартия с канелена дръжка, декупаж върху свещ, сърце от ролките на тоалетната хартия, чаена торбичка със сърце... Петя е самоука и смята, че всеки, който има поне капчица талант, може да направи чудеса с ръцете си.
От малка рисува, прави най-различни неща от пластилин, рози от кухненско фолио, украсява чаши. Въпреки артистичния си бекграунд и потенциал, тя завършва икономика и маркетинг - по настояване на родителите си. Работи в банка, в застрахователно дружество, участва дори в маркетингова кампания на кандидат-кмет, след което решава, че повече не може да чака.
Идва моментът за промяна!
Отваря ателие с помощта на приятелка - първо в родния й Пазарджик. Нещата потръгват, но Петя е убедена, че не това е мястото, на което трябва се развива. В София е от 6 месеца и работи с още по-голямо желание, тъй като повече хора се радват на нещата й.
И дотук в историята на Петя няма нищо извънредно - едно момиче успява да извърви пътя от Пазарджик до София и започва да се бори за своето местенце в шарения свят на handmade бизнеса.
Петя Велкова е родена през 1984 г. с диагнозата остеогенезис имперфекта (стъклени кости), което автоматично я поставя в групата на инвалидите - положение, с което се бори цял живот. И успява!
До 16-годишната си възраст
отказва да бъде вписана в категорията „Инвалид“
а и родителите й нямат нищо против. Хората като мен, продължава Петя, са напълно нормални, и, за да успеят, използват капацитета си не на 100, а на 150 процента - за да покажат, че могат, независимо, че им коства три пъти повече усилия. „Да, и аз съм такава, въпреки че на моменти се изчерпвам - когато съм се пренавила!“, признава тя.
Спира да чете за болестта си преди 10 години, след един преглед при лекаря, който я увещава да свикне с това, че единият й крак е с 8 см по-къс от други. Повярвайте ми,
за 10 години нищо не се е случило с медицината в България
по моя въпрос, разказва Петя. Това, което ми предлагат - и сега, и преди, е една машина, която всеки ден ти издърпва крака с определени милиметри. Това означава, че кракът през цялото време е счупен...Не бих си причинила удоволствието отново да се затворя вкъщи“.
Тя е лудетина. Спортувала е, играла е народни и модерни танци. „Е, не съм карала ски, но не се отказвам лесно - пробвах да играя тенис на корт, но възпалих нерв и се отказах“, продължава Петя, а аз я гледам с ококорени очи. „Добре, че си се родила момиче, казва баща й, иначе щеше да е много страшно“.
Питам я, ако ателието е твоя мечта, какво има отвъд мечтата, какво има след нея? Спокойствие, любов, душевен мир, отвръща тя светкавично. И след това? - не спирам да настоявам аз, а тя: „Идват нови мечти, никога няма да се изчерпя откъм мечти... Имам желание да намеря любим, да създам семейство, да имам деца, и един ден дори моите мечти да свършат, те ще бъдат
мечтите, реализирани за сметка на моето дете
това, което искам да се случи на него. Затова няма изчерпване...“.
Къде са приятелите в този свят от настоящи и бъдещи мечти? На едно от първите места, категорична е Петя: „Винаги сама съм се справяла, но обичам някой да ми каже, че мога, да вярва в мен, а не да ми свърши работата. Това, някой да ти каже, че вярва в теб, е 50 процента от работата“.
Така, както си говорим, Петя почти изведнъж казва нещо, което преобръща нещата на 360 градуса: „В същото време, точно заради съдбата си, много от инвалидите са озлобени. Но
не смятам, че тази човешка черта е трудна за оправяне
„Проблемът е, че човек не се чувства инвалид сам по себе си, а се вижда инвалид в погледа на другия, обяснява ми тя. Повярвай ми, не се чувствам инвалид, защото имам проблем. Инвалид за мен не е обидна дума, защото това е човек, който се справя на 150 процента, както ти казах. Но ако за човек е нормално да може да ходи, за мен е привилегия. Можеше да е по-страшно и да не мога да ходя“.
Разговорът ни от неангажиращо-артистичен, през шокиращо-личен, стига до чисто социални параметри, тровещи всекидневието на българския инвалид и отново пречупени през нейния житейски опит.
Как е възможно
да глобиш инвалид за неправилно поставен стикер
на колата? Защо, от друга страна, масово се спира на места за инвалиди през почивните дни, когато няма зони? Инвалидите не са инвалиди от понеделник до петък, с тъжна усмивка констатира Петя и пита: Защо, ако мястото е заето, моята кола отнася скоби.
„На мен ми писна да обяснявам, че съм инвалид - когато видимо не изглеждам такъв, споделя Петя. Излиза, че освен на колата, трябва да сложа стикер за инвалид и върху себе си“. И ако един човек с увреждания е стигнал дотук в разсъжденията за живота около него, не е ли време да се запитаме колко от нас би трябвало да носят върху себе си стикер „Морален инвалид“...
Автор: Даниел Димитров
