К огато през 40-те години на миналия век етнографът проф. Иван Коев проучва капанците, изказва хипотезата, че това са компактно запазени потомци на някогашните прабългари. Той изследва обстойно капанската шевица, говор, запазените обичаи и самобитност. В своите изследвания проф. Коев, споменава село Садина, само веднъж.
И днес капанците в Садина с гордост се наричат българи. Те смятат себе си за най-старото и най-чисто българско население спрямо останалите локални групи в района - хърцои, балканджии и добруджанци.
Тук все още се почитат обичаите и ритуалите, свързани с капанската сватба, предшествана от годежа, благата ракия, кичения кравай. Олелията с големите огньове, лазаруването и обичаите по Тодоровден. Наред с това и традиционната капанска кухня с баницата гюзлеме, пеперудената манджа и раките.
Жените от Садина ни посрещат пременени в красиви носии, отвън огънят в пещта се готви за представление, а наоколо подредени писани чинии с ястия по капански рецепти.
„Приготвяме и пилцета (сърмички от лозови листа) и раки (пълнени червени чушки). Плънката е от булгур, ориз, праз, които предварително се запържват. Пълнят се раките и се нареждат в тенджера, заливат се със зелева чорба и вода, варят се на тих огън, а накрая се добавя масло.
За Коледа и Сурва правим сърмички със същата плънка. За десерт варим царевичен булгур или бял булгур. Правим каша от царевично брашно, казваме й маджунена каша или мамалига. А пеперудената манджа е пролетно ястие приготвя се най-често през май, когато е празникътПеперуда, Герман.”
Недялка Минева приглади полата си, оправи китката зад ухото си и продължи да разказва. „Навремето жените ходели на нивата, месели хляб късно вечер и се грижели за цялата къща. През зимата се събирали на седянки и бродирали красивите си носии, тогава правели и прочутите капански китки. Първо били червени със сини мъниста, нанизани на конски косъм, преждата боядисвали с естествени бои. Всяка китка била пет или седем топчета.”
„Дрехите се изработвали от памук, вълна и коноп. Капанските шевици в тъмни цветове – червено и черно, изобразяват растения, птици, хора и елементи от дома. Има истории, че носията ни – капанка, се наричала така заради красивите шевици. Докато момата избродира цялата риза, сълзите ѝ капели върху сукното, оттам и капанки. Носиите ни са много стари, моята риза е от 1889 година”, показва красивите шевици Недялка. „Само в нашите капанки има втъкано дървото на живота, символ на социалната зрялост на капанската жена, на връзката с рода и корените.”
Капанците в Садина открай време живеят затворено. Наричат ги още „бучекчии“ или хора с ножове. От стари времена се помни, че всеки садинчанин носи на пояса си нож. С буйния и непримирим нрав на хората са свързани и част от историите за техния произход.
Разказват, че местните устроили капан на византийците, вследствие на което всички те били избити. И така от думата "капан" онази група българи били наречени така.
Други от преданията от Лудогорието сочат капанците като наследници на прабългарите. Първите сведения за старите капански поселения датират от XV век, а името капанец за първи път е споменато в данъчен регистър от XVII век от село Равно, Разградско. Сега капанците живеят на територията на около 16 – 17 села в Разградска, Русенска и Търговищка област. (Пълният текст „Капанците и дървото на живота“)
