С ело Гарван е там, където се забива кабърчето на картата на България и мястото, където научих истории, които се запечатват в съзнанието, като спомена за уханието на току що изваден от фурната хляб. Разкази за хората и хляба, за доброто, което живее на върха на кабърчето и аромата на топла пита.
Срещата ми с жените от Гарван е като награда, след дългото пътуване през красивата Добруджа. А те са като топла благословия, техните истории за стари рецепти, за месене на хляб, за работливи булки и тайнството на вкусната пита останаха завинаги в съзнанието ми.
„Нашите рецепти са се предавали от уста на уста, от ръка на ръка. Аз пазя една стара, поокъсана тетрадка, в която съм си записвала всичко, което знам от моята майка, а тя пък е научила от своята. Помня, как майка месеше хляб само в събота. Правеше така, че да има за цялата седмица, навремето в една къща се живеели по десет-дванайсет човека. Майка ми от вечерта замесваше тестото в нощвите, после го разделяше на малки парчета и го слагаше в панакудата (специално изработен дървен съд с отделни гнезда, в който тестото втасва). Там втасваше, покрит с трапезник, и накрая се печеше. Ние имахме пещ вкъщата, във всяка къща си имаше пещ, сега са останали малко”, Маринка Богданова скръсти ръце на гърдите и се върна в детството си, когато още по тъмно цялата къща се е пълнила с аромат на току що изпечен, бял хляб.
Хлябът се меси в прослава на всичко, което земята дава
„И нашата къща хлябът се месеше в събота, тогава колехме и кокошка, преди това цяла седмица всички са на нивата. Събота беше ден за домашна работа. Гарван винаги е било село на занаятите и много добри сарачи имаше, и каруцари. Майстори на бъчви, дърводелци, строители, шивачи, навсякъде са прославяли селото.
До днес обаче най-силно са се запазили традициите ни, свързани с хляба. И сега всяка жена в Гарван може да ти направи питка, да замеси, да изпече баница. Много от нас пазят старите тетрадки с рецепти. Затова в нашето село се организира и Фестивал на хляба. На този ден празнуваме начало на жътвата и традицията, празнуваме нашето минало и настояще”, Славка Ганева продължи да разказва, а останалите жени допълваха, всяка добавяше по нещо от своята историята, за да стане приказката цяла, топла и ухаеща като погача.
„За традициите в печенето на питка за Сава и Варвара, против шарка, за здраве на животните. За всеки празник се прави отделен хляб, за жътва се прави пита „слънце”, за кръстник специален кравай. За починалите се правеха пити с кръст отгоре, дванайсет хлебчета се месеха, колкото са месеците в годината. Аз съм се научила да меся много малка, от майка ми”, продължава своята история Веселина Драганова.
„Мама казваше, че младата булка не може да влезе в чужда къща без да знае да меси. Разказвала ми е, че преди да започне да меси хляб, жената не спи при мъжа си. Става по тъмно, измива се, облича бяла роба, прибира си косата и застава пред иконата на Богородица, с вплетени за молитва пръсти. Прекръства се три пъти и започва да пресява брашното. После прави кваса, замесва тестото в нощвите и го оставя в панакудата. Пали пещта и когато стените й отвътре побелеят, я почиства и слага да пече. Като се изпече се покрива с трапезник и се оставя да престои, хората казват, че тогава хлябът обикаля нивата.
Истински разказ за бялото в живота на хората и брашното в нощвите. Безценни мисли в ухаещата тишина на втасващ хляб, истории събрали света в себе си и един малък свят, който започва и свършва с хляба. (Пълният текст "Хлябът на времето")
