"Два занаята имам - единият се вижда, другият се чува”, така започва историята си Петър Лазаров. Изкусен майстор в дърворезбата, дървоструговането и изработването на музикални инструменти. Докато работел над струга, все мислeл как да затвори кръга, да завърти всичко около себе, да му се радват и хората. Сега е доволен и спокоен сред своите си неща в работилницата в Златоград.
„Много се пилях в този живот. Знам го, а и всяка вечер си правя ревизия. Преди да заспя, затварям очи и си мисля как е минало времето. Припомням си как съм говорил, с кого съм се срещнал, какво съм обещал, подреждам си нещата за следващия ден. Някои не се случват, други по-добре от очакваното, но това ми дава възможност да не се разсейвам с излишни работи, да следвам нишката, а тя здраво ме е свързала със занаята. Най-дълго работех в Добрич, там заедно с други майстори през 1978 година създадохме етнографски комплекс. Да има място, където да се съберем, да работим, а и да показваме занаята на другите.”
Някога в района на Златоград била характерна плоската овчарска дърворезба. Докато наглеждали стадата си, овчарите дялали геги, хурки, лъжици, съдове - да минава времето и за къщата да има нещо.
Днес в резбарската работилница майсторът рисува, изработва съдове и музикални инструменти. Защото един предмет освен полезен трябва и да радва окото. Работи по техника, при която в дървото се инкрустира метална нишка. Така украсява ручилото на гайдата, великденските дървени яйца, съдовете, които сякаш разказват историите на майстора.
„Баща ми е свирил на кавал, сестра ми е певица, майка ми беше изкусна тъкачка. Винаги съм бил заобиколен от хора на изкуството и занаятите. От малък като чуех народна музика се спирах, слушах и попивах. Докато не се срещнах с майстор Димо Султанов в Добрич. Сериозно се занимавах с дървоструговане, а рисуването ми даваше интерес към дърворезбата. Поговорихме, разказа ми, че този занаят е тежък, изисква се не само дървоструговане, но и много музикалност.
Така неусетно станах част от неговата работилница. Не се оплаквах, колкото ме товареше майстора, толкова работех. Направих си сам гайда, започнах да свиря.
Започнах да питам и да разпитвам за тънкостите в занаята. Аз съм неизлечимо болен да предавам занаята си. Ако имам още един живот, ще си купя фургон и няма да има читалище и село, където да не направя изложба.
Работил съм в Индия, Франция, в Унгария, скитал съм къде ли не, но винаги се връщам в моето си гнездо като лястовиците. Голямата ми болка е, че няма млади хора, които искат да учат. Ще съм най-щастлив да видя един млад човек да опре любопитно носле на прозореца и да ми каже „Майсторе, искам да се науча и да работя!”. За съжаление занаятите изчезват, защото няма кой да ги наследи. (Пълният текст „Дом на лястовици“)
