Иво Инджев: Лебедовата песен на Сидеров

ВЕРБЛЮД
Йордан Радичков

„Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола и мръсни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола.
Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление:
„Лебеди мои!“

Питам се дали избирателите на Сидеров, които досега гледаха опрощаващо на лудориите на своя водач в бутафорната му борба срещу бедността – гледаха го дори с умилението на циганина, наблюдаващ въргалянето на своите лебеди в калта, не започват да си задават някои въпроси, коментира журналистът Иво Инджев в блога си.

Дали осъзнават защо Сидеров не желае да отговори ясно бил ли е при лебедите, а се опитва да се измъкне от отговора със заплашително ръмжене на тревопасно – в смисъл, не пасем трева, не съм „верблюд”, докажете, че съм камила.

Ще се превърне ли в лебедова песен за политика Сидеров скандалът с шумната вечеря „ При лебедите” в Брюксел, която не остана тайна?

Склонен съм да приема като искрено убеждението на Волен Сидеров, че не е имало скандал в скъпия брюкселски ресторант, където той несъмнено е бил, след като и днес категорично отказа да откаже, че е бил.

Той наистина вярва, че няма нищо скандално в това да се напиеш групово на пъпа на Европа, да те санкционират с отказ да ти сервират повече алкохол, а след това в знак на протест- верен на опита си от скандала на борда на германски самолет, да започнеш да замеряш сервитьорките с тапи. Разликата е само в смяната на жертвите: вместо германски стюардеси, този път на прицел на хулиганството са били белгийски сервитьорки.

И всичко това нашият герой отново е извършил от името на България- единственото сигурно нещо, което са запомнили от ресторанта, чието пресаташе отказа иначе да разкрие „подробности”, освен, че наистина става дума за наши родни политически муцуни.

За Сидеров не е скандално да участваш в побой и престрелка на магистрала Тракия, нито да хулиганстваш на борда на „Луфтханза.

Хиляди зрители, плюс десетки очевидци, са свидетели как Сидеров кърти бравата на вратата на Министерския съвет на България и налита на полицай ( след което бе награден за геройството с достатъчно народна любов, за да стане кворумен гарант на сегашната власт).

Агресията на Сидеров и сътрапезниците му срещу един български телевизионен репортер в София, притискан в стила на кварталните побойници с настояване да се извини на Атака от името на цяла една телевизия, роди летящата фраза на протестите в София „извини се, бе”, обърната обаче към управляващите.

Да, отново ще се съглася: за Сидеров всичко това, плюс още много подобни изстъпления ( например при опита му да провали заседания при президента Плевнелиев), не е скандал. То е рутина, всекидневие, начин на житейско паразитиране в нишата, която Сидеров е окупирал в политиката, чувствайки се прекрасно в нея.

Въпросът е не дали за него има скандал, а кое всъщност е най-скандалното за собствените му симпатизанти и гласоподаватели. Сидеров разбира това и бяга от темата…

А темата е, че си живее суперлуксозно в пълен контраст с театралната си загриженост за бедняците, върху чието нещастие е изградил комфортното си битие на политик, разхождащ се из най-скъпите кръчми на Европа. Ако за пребиваването му по други подобни места твърденията останаха на принципа „дума срещу дума” и склонните да вярват на думите на Сидеров не са повярвали за харчовете му в Париж, то сега мнозина ще изтрезнеят.

От цитираното по Нова телевизия изявление на пресаташето на брюкселския ресторант се дочу, че не могат да се ангажират с потвърждение точно кой български политик е бил там, но за прекаляването с алкохола и неприемливото поведение на въпросната компания не отрекоха. Дочу се и нещо, което със сигурност е направило впечатление: че същата богата група е гостувала предната вечер на друг ресторант от тази (луксозна) верига заведения.

Ето защо Сидеров е толкова гневен, когато по ТВ7 го питаха настойчиво тази сутрин да каже нещо простичко: бил ли е във въпросния ресторант. Всеки път той въртеше очички, бърчеше вежди и плашеше със съд за клевета, без обаче да отвърне конкретно на питането, с което на практика потвърди факта на своето присъствие при онези лебеди- каквото и да е било то ( шумно, пиянско, трезво или хрисимо дори).

Не иска да си каже, защото знае, че за хората, които омайва с крясъците си на социално загрижен за тях в битката за държавната субсидия, разкритието за неговото прахосничество е по-страшно от всякакви скандали, възприемани от мнозина негови поддръжници досега като „бунт” срещу статуквото.

Със сигурност не само аз се досещам, че тапите, с които атакистите са замеряли сервитьорките в Брюксел, не са от домашна ракия, с която се тровят от немай къде избирателите на Атака. Нито пък съм единственият българин, подсмърчал по скъпите заведения на Брюксел, недостъпни за простосмъртния нашенец, чиито командировъчни стигат най-много за закусвалня в този град.

Лакомията по разгулния живот с държавните пари, когато бъде разконспирирана, е опасна за здравето на популиста, както подаграта за европейските феодали, чието прекаляване с месото , с което се тъпчели, ги разболявало масово от тази коварна болест на средновековните богаташи.

Иначе казано, лакомията по скъпите удоволствия на Сидеров и компания (пийнала и леко хулиганстваща в Брюксел) е на път да отрезви излъганите избиратели, като по този начин „заколи лебеда”, който му снасяше златната субсидия.