П рез 90-те години на ХХ в. нещо се случи в Централна Босна и Херцеговина, което вдъхновява хората и до днес и което помага да се обясни защо в тази страна има повече бойци на глава от населението, които се сражават в Сирия и Иран (над 300), отколкото в повечето страни в Европа.
Формирането на „Батальон на муджахидините“ през 1992 г., съставен главно от арабски доброволци в Централна Босна, беше крайъгълен камък. Днес динамиката на джихада се е променила напълно и сега босненците са тези, които пътуват към арабските земи.
„Има война между Запада и исляма“,
казва Аймен Деан, който като млад саудитски доброволец заминал да се сражава в Централна Босна през 1994 г. „Босна предостави на съвременното джихадистко движение тази инерпретация. Тя е люлката“.
Приема се, че борбата срещу съветската окупация на Афганистан през 80-те години на миналия век е била това, което създава съвременната представа за джихад или „свещена война“. Гледната точка на Аймен Деан е, че Западът и салафитите (последователи на строга форма на исляма, връщаща се към традициите от Средновековието) са били на една и съща страна в Афганистан, но са станали врагове в Босна.
Първо, през 1992 г., имаше само няколко десетки бойци, които отидоха да защитават техните едноверци в Босна, когато сръбските паравоенни ги изтласкваха от родните им домове в западната и източната част на страната. Но в началото на 1993 г., когато битката се раздели на три посоки, включвайки хърватите католици освен сърбите, „Батальонът на муджахидините“ се разрасна до стотици и започна да преследва неверниците по-активно. След като хърватските милиции избиха около 120 бошняци в Ахмичи през април 1993 г., муджахидини участваха в голям брой актове за отмъщение. В манастира „Гуча гора“ два месеца по-късно, те прогониха близо 200 хървати, които бяха евакуирани от войниците на ООН. После нахлуха в църквата, осквернявайки предмети на религиозното изкуство и заснемайки се, докато го правят.
Британските сили се сражаваха срещу „Батальона на муджахидините“ в „Гуча гора“ и на други места през лятото на 1993 г. – първите изстрели от борбата на тази армия срещу джихадизма.
Вон Кент-Пейн, по онова време майор, командващ рота британски военни, казва, че
чуждите бойци били „далеч по-агресивни“ от местните
босненски военни и често откривали огън по боядисаните в бяло коли на ООН. В близкия град Травник, населен с почти равен брой мюсюлмани, хървати и сърби преди войната, чужденци помогнаха за прогонването на хиляди и се опитаха да наложат шериата на тези, които останаха. Те бяха замесени също в отвличания на местни християни и обезглавяването на един от тях, Драган Попович, принуждавайки други пленници да целуват отрязаната му глава.
Но „Батальонът на муджахидините“ бе заподозрян и за много други престъпления, включително отвличането и убийството на работници, както и екзекуцията на 20 хърватски затворници.
Чужденците никога не са съставлявали повече от 1% от бойната сила на разположение на правителството в Сараево въпреки честите твърдения на сръбските и хърватските медии за забелязвани къде ли не ислямски фанатици от чужбина. Но от един ранен етап муджахидините започнаха да вербуват също босненци и до 1995 г., в последните месеци на войната, присъединяването на няколкостотин местни мъже позволи групата да бъде разширена в
„Бригада на муджахидините“ с около 1500 членове.
Към лятото на 1993 г. правителството в Сараево започна да осъзнава потенциално токсичния ефект на тези джихадисти върху имиджа на мултиетническа, светска република. И в опит да се овладее положението батальонът бе поставен под командването на Трети корпус, формирование на босненската армия с щаб в централния град Зеница. Неговият командващ по това време – бригаден генерал Енвер Хаджихасанович, стигна дотам, че да отговаря пред военния трибунал в Хага по обвинения за цялостна отговорност за част от действията на муджахидините, включително за отвличанията в Травник.
В крайна сметка прокуратурата свали тези обвинения, но генералът изтърпя присъда от две години, след като бе намерен за виновен, че (босненски) военни под негово командване са малтретирали пленници.
От самото начало генералът усетил, че военната полза от муджахидините е съмнителна, и написал тайно послание до военачалниците, заявявайки: „Моето мнение е, че зад (муджахидините) има някои високопоставени политици и религиозни водачи“. Размишлявайки сега върху участието на джихадистите във войната, той добавя: „Те изобщо не помогнаха на Босна, напротив, мисля, че те направиха на Босна лоша услуга“.
Както обаче внушава бележката на генерала от 1993 г., е имало някои лидери, включително Алия Изетбегович, президент на Босна по онова време, които са били доволни да приветстват чуждите бойци, отчасти като начин да угодят на заможните арабски дарители.
Когато войната свърши, по силата на Дейтънското мирно споразумение всички чужди бойци трябваше да напуснат и им бе наредено надлежно да го направят през 1996 г. Спомняйки си онзи ден, Аймен Деан казва, че е имало разпалени страсти, крясъци и сълзи в базата на муджахидините.
„И причината е, че всички бяха там, надявайки се да умрат като мъченици, а сега този шанс им беше отнет“.
Стотици муджахидини заминаха от Босна в Чечения, Пакистан и Афганистан. Сред техните питомци бяха и двама от атентаторите от 11 септември, убиецът на американския заложник Даниел Пърл и редица други кадри на „Ал Кайда“.
Над 300 от чужденците останаха в Босна, погребани в нейната земя, свидетелство за тежките жертви, понесени от тази военна част. Няколко десетки араби, които срещнали местни жени или се страхували да се върнат обратно, също са успели да останат, сдобивайки се с босненско гражданство.
Днес в Сараево отново има съмнения, че Партията на демократичното действие – партията на покойния президент Изетбегович – не следва достатъчно твърд курс спрямо чуждите бойци. Само че този път стотици босненци са онези, които избират да се сражават в Сирия и Ирак.
„Има съпротива от страна на по-радикални елементи в ПДД“ за осъждането на онези, които заминават за Близкия изток да се сражават, заяви сараевски дипломат. За да бъдем честни, правителството в Сараево взе мерки, за да забрани вербуването за чужди войни (в името на каквато и да било религия или кауза) и увеличи акциите на властите за разбиване на екстремистки мрежи и за арестуване на онези, които са се завърнали от сражения в Близкия изток. Критиците му обаче отбелязват, че
от години правителството си затваря очите пред онези арабски муджахидини, които са останали в Босна, но продължават да агитират,
и че е позволило на няколко общности на израснали в Босна салафити да се появят през последните години.
Сега, когато „Ислямска държава“ се опитва да открие „нов фронт за халифата“ на Балканите, има мнозина, които се тревожат, че Босна е уязвима, защото остава толкова слаба и разпокъсана дори 20 години след приключването на войната.
