С началото на предизборната кампания темата за банковата система допълнително се политизира. Доколкото имаме голяма банка под особен надзор, а правителството през лятото обяви схема за ликвидна подкрепа на банки, очевидно интересът на данъкоплатеца към темата е изострен – все пак говорим за потенциални и реални ангажименти на бюджета. Някак обаче ролите на институциите, както и същината на участието на фиска, предизвикват доста объркване в коментарите напоследък.
На първо място – какво прави Българска народна банка и какво прави правителството. България е страна с валутен борд, който слага строги рамки на това, което централната банка може да прави – когато го въвеждахме, искахме точно такава дисциплина, за да имаме стабилен български лев. Едно от ограниченията е върху финансирането на банки с ресурс на БНБ – това може да стане само при възникване на ликвиден риск, засягащ стабилността на банковата система. Тогава БНБ може да предоставя кредити в левове на платежоспособна банка за срок не по-дълъг от 3 месеца, ако те са напълно обезпечени със залог на злато, чуждестранна валута или други подобни бързо ликвидни активи. БНБ в този смисъл не е класическа централна банка и не може просто така да рефинансира търговски банки, когато те изпитат ликвидна нужда.
Именно затова в края на юни българското правителство поиска от Европейската комисия да разреши прилагането на схема за ликвидна подкрепа на български банки. Но трябва да се припомни, че това не е финансиране от централната банка, а възможност самото правителство, чрез своя резерв, да предостави временно средства на банките.
Като че ли обаче отново се получи объркване в разбиранията на „ликвидност” и „капитал”. Трябва да се разграничават ситуациите, в които банките получават временна ликвидна подкрепа, и тези, при които са „спасявани” с капиталови инжекции, които покриват натрупани загуби.
Когато една банка има твърде много кредити, които не могат да бъдат върнати, очевидно тя не може да съществува без мерки за оздравяване. Най-често мярката е повишаване на капитала – т.е. собствениците влагат допълнителен ресурс, за да покрият недостига и така да осигурят платежоспособността на институцията.
Но видяхме в много случаи в Европа и САЩ, че правителствата „спасиха” банки с капиталова инжекция от държавата. Такава подкрепа не се връща - и терминологично можем да я оприличим на „субсидия”.
Одобрената схема за България обаче не предвижда подобна възможност – с други думи, банки, които са натрупали прекомерно загуби и капиталът им е под регулаторно изискваните нива няма да получават ликвидна подкрепа. Идеята е в ограничен порядък да се предотвратят последици от резки шокове (като банкова паника у вложителите) – но да се финансират само здрави банки при последващо възстановяване на средствата.
Да припомним и европейския контекст. След 2008 г. правителствата директно спасяваха банки (т.е. наливаха капитал) с публичен ресурс, а когато самите държави бяха пред фалит, прибягваха до нарочно създадения фонд за рекапитализация на банки и заеми от МВФ.
Общо за годините след кризата в Европа са платени с пари на данъкоплатците близо 600 млрд. евро капиталови инжекции и планове за преструктуриране. Говорейки за ликвидната подкрепа – т.е. за допълнителен ресурс за „здрави” банки в еврозоната - Европейската централна банка, извън традиционните си парични операции, създаде изцяло нови инструменти.
Банките получават достъп до ресурс както чрез т.нар . „спешна помощ за осигуряване на ликвидност” , така и чрез дългосрочни операции по рефинансиране (срок до 3 години). Чрез втория механизъм бяха получени над 1 трилион евро за последните години.
От лятото на 2014 г. пък ЕЦБ започна да прилага схема за насочена ликвидна подкрепа, която на практика позволява и даже насърчава банките да финансират част от новите си кредити чрез ликвидната подкрепа – нови до 1 трилион евро, с максимален срок за връщане до 48 месеца (т.е. 2018 г.), при годишна лихва от 0.25%. С други думи, в Европа допълнителни ликвидни средства се предоставят не само в извънредни кризисни моменти, а и като инструмент да се стимулират банките да предолеят свръхпредпазливостта си и да кредитират активно.
Имайки предвид това, изобщо не е чудно, че приетата схема за ликвидна подкрепа през лятото няма директен аналог в Европа – там просто подобни действия, но в много по-голям мащаб, предприемат централните банки. Но България е страна хем с валутен борд, хем не е част от еврозоната – затова при подобни ситуации остава вариантът за подкрепа чрез правителството, т.е. бюджета.
Между впрочем, Европейската комисия е помислила за този казус, макар действително многократно повече да се говори и пише за „спасяването” на банки от държавата, отколкото за ликвидна подкрепа.
В поредица свои съобщения, разясняващи правилата за допустимост на държавната помощ, Комисията посочва какво е разрешено и какво – не. По отношение на механизмите за ликвидна подкрепа е посочено, че сроковете за предоставяне трябва да са до три и в опрелени случаи – до пет години. Банката, получила подкрепа, трябва да представи план за преструктуриране, който се одобрява от правителството, централната банка на страната и Европейската комисия. Този план също трябва да бъде изпълнен най-много за пет години.
Комисията дава и обща рамка на съдържанието на такъв план – какви мерки може да предвижда, т.е. как банката ще успее да се промени така, че да възстанови подкрепата и да стане устойчива в бъдеще на кризисни ситуации, които са наложили да бъде подкрепяна. Такива са например стратегии за привличане на нови депозити, финансиране от международните пазари, привличане на инвеститори, промяна в кредитната активност и бизнес сегментите, които ще се обслужват, и така нататък.
В България прилагаме точно тези стъпки. Когато в края на юни се разрази паника сред вложителите, правителството с широка политическа подкрепа предложи схема за ликвидна подкрепа, която бе одобрена от Европейската комисия. По смисъл тя прилича на специализираните инструменти на Европейската централна банка – но в България имаме валутен борд и законът на разрешава на БНБ да прави такива интервенции. Затова де факто изпълнението на схемата се случва със средства на правителството.
Първа инвестиционна банка – банка, която бе подложена на атака в рамките на дни - е получила финансиране по този механизъм, което показва, че регулаторът оценява банката като стабилна и платежоспособна. Същевременно, по думите на финансовия министър банката вече е представила план за преструктуриране в края на август и той е изпратен в Брюксел.
Планът ще трябва да се изпълни за 18 месеца - т.е. по-кратко от обичайните максимални срокове. Сега Комисията трябва да оцени и одобри всяка от мерките в него. Съвсем сигурно е, че изпълнението ще се следи детайлно от БНБ, българското правителство и Европейската комисията, за да се гарантира, че политическо въздействие върху реализацията му няма да има. С мерките по плана ПИБ демонстрира, че е с висока степен на доверие и устойчива на потенциални кризисни ситуации.
