Когато Джина заминала с армията за Ирак като добре обучено куче за откриване на експлозиви, за да участва в обиски от врата на врата и да преживее много шумни експлозии, тя била игрива двегодишна немска овчарка.
Завърнала се в САЩ трепереща и плашлива. Когато дресьорите й се опитвали да я вкарат в някоя сграда, краката и се сковавали и тя отказвала да се подчини. Вече влязла в сградата, подвивала опашка и започвала да пълзи. Криела се под мебелите или в някой ъгъл, за да избегне контакт с хората.
Военен ветеринар
й поставил
диагноза - посттравматично
стресово разстройство -
състояние, което според някои специалисти може да засегне и кучетата, не само хората.
"Тя имаше всички симптоми, всички признаци - разказва сержант Ерик Хейнс, ръководител на кучкарника във военновъздушната база "Питърсън". - Ужасно се страхуваше от всеки и явно затова се държеше така."
Година по-късно Джина вече се подобрява. Честите разходки с приятелски настроени хора и постепенното въвеждане на характерни шумове от военния живот й помагат да преодолее страховете си, казва Хейнс.
Той оценява напредъка й като "отличен".
"Всъщност, направо невероятен - уточнява сержант Мелинда Милър, която работи с Джина от май.
Посттравматичният стрес е добре проучен сред американските военнослужещи - мъже и жени, завърнали се от войните в Ирак и Афганистан, но не е установено дали го има и при животните. Някои ветеринари са на мнение, че
животните страдат от такъв стрес или от нещо подобно.
"Има състояние при кучетата, което е почти същото, ако не и същото, като посттравматичното стресово разстройство при хората", казва Никълъс Додман, ръководител на програма за изследване на поведението на животните във факултета по ветеринарна медицина "Къмингс" към Университета "Тафтс".
Но някои ветеринари
не са съгласни да се използва същата
диагноза за животните, защото смятат,
че това е някак
унизително за
военнослужещите,
казва Додман и добавя, че използвайки този термин, той лично не иска да обиди военните.
Джак Сол, психолог от Факултета за обществено здраве "Мейлман" към Колумбийския университет, казва, че посттравматичният стрес е диагноза за хора, не за животни.
"Това не означава, че животните не могат да бъдат травмирани. Изглежда това куче е било травмирано, защото е било подложено на изключителен стрес и страх - казва Сол. - Това води до промяна в нервната система на животното, подобна на промяната при хората."
Военните определят посттравматичното стресово разстройство като състояние, което се развива след животозастрашаваща травма. Дълго след това жертвите продължават да имат три вида преживявания, дори да са в безопасна среда - многократно отново преживяват травмата под формата на кошмари или ярки спомени, избягват ситуации или чувства, които им напомнят за случилото се и постоянно са напрегнати.
Когато миналата година, след шестмесечна мисия в Ирак, Джина се върнала във военновъздушната база "Питърсън", Колорадо, тя вече не била "малкото кутре", което Хейнс помни.
Била е зачислена към поделение на сухопътните сили и задачата й е била да проверява за експлозиви, след като войниците влязат в някоя къща. Военните понякога са използвали зашеметяващи гранати и са разбивали врати, казва Хейнс. Веднъж Джина пътувала с конвой, в който една от колите се взривила от самоделна бомба.
У дома в Питърсън Джина не искала да има нищо общо с хора.
"Тя странеше от общуване", казва Хейнс.
Хейнс, който е
работил с повече от 100 кучета за 12 години
като дресьор и ръководител на кучкарник,
казва, че е виждал и
други травмирани кучета, но нито едно толкова тежко
като Джина.
Той и други обучители успели да я склонят да ходи на разходки, като изпращали някого напред да раздава лакомства на други хора, които да й ги дават. Помогнали й да преодолее страха си от минаване през врати, като поставяли от другата страна човек, когото познава, който да я възнагради с потупване и с игра. По същия начин я научили да влиза в сгради.
"Започна да разбира, че не всички искат да я наранят - казва Хейнс. - Стана по-общителна."
"Тя е толкова любвеобилно куче - казва Милър и описва как 28-килограмовата Джина ляга в скута й. - Мога да държа това куче буквално като бебе."
Но според Хейнс треньорите внимават любовта да не попречи на доброто й обучение. Ако се отнасят с Джина като с човек, ако например я успокояват, когато е изплашена, това може да я накара да мисли, че нейните дресьори са доволни, когато тя се страхува.
"Тя е просто прекрасна и аз я обичам, но нещата трябва да се балансират, човек трябва да прави каквото е редно", казва той.
Джина
ще продължи
да изпълнява някои от задълженията си,
като претърсване на коли за експлозиви в "Питърсън" и в други намиращи се близо военни съоръжения.
"В края на краищата може би ще може да се върне към опасната си служба, която е изпълнявала в Ирак, но това ще стане най-рано след година - казва Хейнс. - Не планираме това да стане в близко бъдеще, защото не искаме да объркаме всичко, което сме постигнали досега".
Додман обаче се съмнява, че Джина ще може да се възстанови напълно.
"Факт е, че веднъж придобитите страхове никога не могат да бъдат забравени. Най-доброто, което може да се направи, е да се приложи ново обучение, точно това, което (треньорите на Джина) правят", добавя той.
Хейнс признава, че това е проблем и въпреки че се надява Джина да се възстанови напълно, не знае дали ще се получи.
"Когато някой толкова се страхува от нещо, очевидно ще е трудно да се излекува. Но всъщност нямаме особен избор - не можем да се откажем от кучетата, те са наши партньори", казва той.
