„Навремето само жени влизали в огъня, облечени в черни сукмани или бели ризи, с кърпа на главата и червен пояс. Сега на деня на св.св. Константин и Елена нестинари от цяла България се събират в Българи и Кости и танцуват своя танц с огъня. Вече има мъже и момчета, най-младия нестинар е от село Бродилово на 21 години. За първи път влезе в огъня едва 14 годишен. Общо около 30-35 човека в цяла България танцуват нестинарски танци. Все още има хора, които искат да съхранят тази традиция.”
В миналото ритуалите, свързани с нестинарската обредност обхващали територията на Югоизточна Тракия и Странджа. Тръгвали от селата Българи, Резово, Бродилово, Кости, минавали в пределите на Турция - село Бунархисар и до Гърция – Агио, Яни и Ургас.
След приемането на християнството за официална и единствена религия, ритуала замира отречен от църквата и забранен като ерес. През следващите столетия хората, ходещи върху жар потънали в забрава, останали само легендите.
В наши дни ритуалът се възражда и интересът към него е все по-голям, а единственото място, където се пазят икони на св.св. Константин и Елена, специално изработени за танца върху жаравата е село Българи. Всяка година преди празника иконите се изнасят, „ къпят се“ в аязмото край селото, а след това преспиват в конака.
„Иконите, с които танцуват нестинарите се наричат опашати, заради дръжката в долния край, на която се поставят, за да стоят изправени и да гледат”, Веска приглади червената „риза“ на своята икона. „Пазят се в конака в село Българи, където всички икони преспиват преди деня на св.св. Константин и Елена, облечени в червени ризи, с парички и звънчета по краищата.”
Веска Ахмакова е дребна и крехка жена, поела тежестта да пази наследството, което предците ни са завещали. С голямо сърце, побрало и любовта към Странджа, откъдето са корените й, и любопитството към традициите и тайната сила на огъня.
„Не всеки може да танцува върху жарава. Нестинарството избира хората, а не обратно. Аз съм на 50 години. От седем годишна пътят ми е свързан с българския фолклор. Дълги години бях танцьорка в ансамбъл за народни песни танци. Преди да започна да танцувам нестинарски танци съм се възхищавала на тези хора, познавам нестинари още от дете и като гледам как танцуват си мисля, че в минал живот, и аз съм била като тях. Никога не съм се страхувала от огъня, харесва ми да усещам топлината на жаравата.
Преди 17 години за първи път влязох в огъня, бях на 33 години. Играех така все едно съм го правила безброй пъти. Има и потомствени нестинари, аз не съм такава, но съм потомка на бежанци от Одринска Тракия. Моите баба и дядо са живеели в сърцето на Странджа планина в село Тас тепе, на 10 км. от Малко Търново, сега в пределите на Турция. За мен нестинарството е съдба и дарба. Като засвири гайдата и тъпанът като забие, нещо в мен се преобръща, може би това е „прихващане”, както са го наричали навремето". (Пълният текст „Наречена на огъня“)
На 30 септември 2009 г. нестинарството е вписано в представителния списък на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство.
криза, която тихо расте" />
