„Вдигнете бариерата!“ – с тази заповед, изречена в паниката на 9 ноември 1989 г., граничарят от Източен Берлин Харалд Йегер пуска тълпа германци от Изтока да нахлуе на Запад и фактически премахва Стената.
Двайсет и пет години по-късно този бивш верен служител на източногерманския режим, потънал в канапето в скромния си двустаен апартамент, разположен в унило северно предградие на Берлин, разказва за историческата вечер, предизвикала едно от най-големите политически сътресения на ХХ век.
„Не бях аз човекът, отворил Стената – твърди той днес. – Направиха го източногерманските граждани, които се бяха събрали онази вечер“. И добавя: „Единствената ми заслуга е, че всичко мина без нито една капка кръв“.
Тогава подполковник Харалд Йегер след 28 години служба в граничната полиция на ГДР вече е зам.-началник на КПП на „Борнхолмер щрасе“, в северен квартал на Източен Берлин. Той е офицер от Щази – политическата полиция. Застъпвайки на дежурство, очаква 9 ноември да бъде „нормален работен ден“ за него и „14-те му подчинени, които поема от 18 ч. нататък“, след като началникът му си отива у дома. Естествено ГДР ври и кипи вече от седмици и граничарите са нащрек. Но той изобщо не предполага, че до няколко часа под прозорците му ще се струпат хиляди хора...
Харалд Йегер се отбива в стола, „за да хапне нещо за вечеря“. Изведнъж обаче всичко се обърква. Телевизията излъчва изявление на комунистически ръководител, обявяващ за всеобща изненада, че ГДР вдига „незабавно, веднага“ забраната за пътувания в чужбина, държала източните германци зад Стената вече 28 години.
„Залъкът ми заседна, не вярвах на ушите си и си казах: “Какви са тия дивотии, дето ги обявиха?“, разказва той пред АФП. Завръща се бързо на поста си. Колегите му се подсмихват: „Я стига бе, Харалд, нещо не си разбрал!“. Той се обажда на началника, иска нареждания. „Как ще ме търсиш за такива глупости?“, вайка се шефът му и заповядва да връща всички, които нямат разрешение да минат границата.
На „Борнхолмер щрасе“ пристигат неколцина любопитни берлинчани. Малко по малко групичката се увеличава, хората започват да викат: „Пуснете ни да излезем!“.
Без инструкции
Объркан, Йегер отново звъни на началника. „Йегер, нямам никаква заповед отгоре! Нямам нареждания за теб!“, отвръща онзи.
Междувременно пред КПП-то се е насъбрало море от хора – “до 21,00-21,30 ч. се изпълни цялата улица“.
„Трябва да направим нещо!“, вика в слушалката граничарят. Заповядват му да отдели най-буйните от множеството и да ги пусне на Запад, за да успокои нещата. „Ефектът обаче беше обратен. Тълпата се вълнуваше все повече“, спомня си Йегер. Той се страхува да не избухне паника, „хората да не се изпотъпчат“.
„Тогава си рекох: сега ти си на ход. Каквото и да стане, трябва да пуснем източногерманските граждани през границата“.
Затова "към 23,25-23,30 ч.“ разпорежда на хората си: „Вдигнете бариерата!“. Колегите му замръзват на място. Принуден е да повтори заповедта.
Четвърт век след това в апартаментчето, вмирисано на тютюн, той споделя спомените, още живи в паметта му. Бариерата в червено и бяло, вдигната бавно-бавно в ледената нощ, за да се втурне през нея тичешком голямата шумна тълпа, става жалон, белязал края на един свят, разцепен надве след Втората световна война.
„Никога не бях виждал такова ликуване, нито съм виждал след това“, усмихва се Йегер, който вече е на 71. Щом си тръгва от смяна, призори на 10 ноември, той звънва на сестра си. Казва ѝ: „Аз бях онзи, който отвори границата тази нощ“. За да чуе в отговор: „Добре си направил“.
(Вж. видео на немски и френски език)
криза, която тихо расте" />
