Вечерта на 9 ноември 1989 г., четвъртък, западногерманските телевизии приключиха да излъчват както обикновено в полунощ.
Жителите на Хамбург, който е само на 50 км от границата с Източна Германия, легнаха да спят и едва ли си мислеха за друго, освен за следващия работен ден и наближаващите почивни дни. Те не знаеха обаче, че петъкът щеше да е единствен по рода си.
На сутринта хората в Хамбург и в други западногермански градове по границата с Източна Германия се събудиха и видяха по улиците колони от безлично облечени хора в разнебитени източногермански коли, които търсеха не друго, а банани!
Изведнъж, след 30 години блокада, пътищата бяха отворени. Къщи, които досега се радваха на идилична изолация и гледаха към задънени улици изведнъж се сблъскаха с поток от източногермански коли, бълващи газове.
И всичко това заради бананите
През годините хората позабравиха теорията за "Банановата революция", но през уикенда след отварянето на контролнопропускателните пунктове при Берлинската стена, жителите на Западна Германия бяха слисани от дългите колони от източногерманци (те пътуваха заедно, защото нямаха карти), тръгнали на шопинг експедиция в търсене на тропическия плод.
Търговците в Западна Германия демонстрираха капиталистическа схватливост и изкараха щандове край главните пътища. Бързо разбраха, че източногерманските орди не се интересуват от киви или манго. Всъщност искаха само банани.
След няколко дни набързо организираните щандове вече се състезаваха за клиентелата на всеки ъгъл в западногерманските градове, а ококорените източногермански посетители чинно се редяха на дълги опашки.
Това беше незабравима гледка. По една от скъпите улици на Хамбург, пълна с модни бутици, добре облечени западногерманци с пакети от луксозните магазини в ръце минаваха покрай уличен продавач на банани, пред когото се вие дълга, дълга опашка от сиво облечени източногерманци, които търпеливо чакаха за връзка банани.
В онези бурни дни в началото на ноември много западногерманци влизаха в скъпите супермаркети в съседство, купуваха цял наръч банани и ги раздаваха безплатно на "оситата" - както наричаха хората от изток или от Ост Дойчланд (Източна Германия) - които зъзнеха на опашката пред сергията с плодове.
Така
първият
контакт между оситата и веситата
(хората от Вест Дойчланд - Западна Германия) се осъществи с размяна на няколко банана, с усмивка и ръкостискане.
Всичко стана толкова бързо и толкова неочаквано. Сега, след 20 години исторически изследвания, германците вече знаят, че падането на Берлинската стена беше резултат от задкулисна дипломация, продължила месеци, дори години.
Но през онзи ноември всички германци - включително журналистите - нямаха представа какво предстои. Да, тогава в Германия нямаше 24-часови новинарски емисии. Тогава Си Ен Ен все още не беше излязла извън САЩ.
Около 23,30 ч. в онзи четвъртък западногерманската телевизия Ен Де Ер излъчи последната новинарска емисия, в която съобщи, че източногерманското правителство е обявило облекчаване на визовия режим.
Нощните редактори в ДПА тъкмо си пиеха кафето, когато пристигна "мълния" от кореспондента в Берлин, че пред пропускателните пунктове на Берлинската стена се събират големи тълпи.
Нямаше мобилни
телефони. Нямаше "Туитър"
Работещите в Берлин журналисти трябваше да намерят обществени телефони, а те не бяха много в Източна Германия, за да предават кратките си информации на редакциите.
Нямаше телевизионни репортажи от мястото на събитието, защото германската пощенска служба контролираше сателитните връзки. Те трябваше да бъдат поръчани предварително, а не посреднощ в четвъртък.
Двата прохождащи тогава частни канала Ер Те Ел Плюс и Сат 1 успяха да излъчат репортажи на живо в 5 часа сутринта. Могъщите обществени телевизии обаче не предадоха нищо до обяд в петък.
Така западногерманските вестници онзи петък не съобщиха нищо за Берлинската стена, а телевизионните зрители не можеха да видят репортажите, освен ако нямаха достъп до скъпите частни канали. Радиото беше единственият актуален източник на информация.
Повечето
западногерманци разбраха, че нещо се
случва,
едва когато погледнаха през
прозорците
си и видяха колони от източногермански двуцилиндрови трабанти да пърпорят по улиците.
И наистина, много от онези първи експедиции на Запад бяха подтикнати от липсата на банани в комунистическата ГДР. Кафето и шоколадът също бяха дефицит, но банани съвсем нямаше.
През март 1990 г. парламентът на Източна Германия щеше да гласува първите исторически стъпки към обединението на Германия, което стана факт на 3 октомври 1990 г.
След гласуването, когато стана ясно, че обединението е сигурно, журналистите помолиха видния западногермански ляв политик Ото Шили да обясни бързината, с която се случваха събитията.
Шили, който по-късно стана министър в обединена Германия, не каза нищо. Вместо това извади един банан от куфарчето си и го показа на камерите. Усмихна се и кимна многозначително с глава.
Бананите бяха съборили Берлинската стена.
