В Москва оправдано удивление буди фактът, че сегашната администрация на Белия дом с упоритост, достойна за по-добра кауза, настоява за свалянето от власт на президента на Сирия Башар Асад, при това не след ликвидирането на терористичните групировки, а точно сега, незабавно.
Към тази позиция се придържа и най-вероятният претендент за президентския пост на демократите Хилари Клинтън, пише политологът Дмитрий Дробницкий във в. „Известия“.
Аргументите колкото и да са известни, са толкова и неубедителни. Държавният департамент и Белият дом са на мнение, че първопричина за хаоса в Сирия и последвалата го поява на „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ е именно Башар Асад и че в тази страна съществува достатъчно силна „умерена опозиция“, която е в състояние да смени сегашния режим и да се противопостави на терористите.
Тази позиция, разглеждана от руска страна, изглежда толкова странна (да не кажем абсурдна). Или данните на американците са неверни и американското разузнаване се заблуждава?
Само че скорошната статия на известния американски разследващ журналист Сиймор Хърш, публикувана в London Review of Books, показва, че ситуацията в Сирия е много добре известна на американското разузнаване, или поне на разузнавателното управление на министерство на отбраната (DIA).
Освен това и DIA, и Обединеният съвет на началник-щабовете (JCS) от 2013 г. засипват Белия дом с доклади, излагащи точно това, което руснаците научват от пресата, а именно, че цялата сирийска опозиция се намира под ръководството на терористични групировки.
Сирия, в случай на падане на режима на Асад, въобще няма да се различава от днешна Либия - „умерените въстаници“- това е чиста проба мит, а Саудитска Арабия, Катар и Турция с мълчаливото одобрение на ЦРУ активно помагат на радикалите.
Американските военни (любопитното е, че не цивилното ръководство на Пентагона, а именно JCS, DIA и генералитетът) разбирайки, че разказаната от тях горчива истина не е нужна на никой от Белия дом, доскоро са споделяли разузнавателна информация с Дамаск и даже са осъществявали доста хитроумни операции, целящи да помогнат на сирийските въоръжени сили да се справят с натиска на ислямистите.
Общуването между военните от САЩ и Сирия, естествено, не се осъществявало пряко, а с посредничеството на Германия, Израел и Русия. Т.е. до скоро Обединеното командване на щабовете и военното разузнаване на САЩ са провеждали своя собствена външна политика по отношение на Сирия, съпротивлявайки се по всички възможни начини на администрацията на Обама и ЦРУ.
Позицията на Държавния департамент по сирийския въпрос като цяло беше изчаквателна – водене на безкрайни разговори с Русия, докато не бъде определен победителят в задкулисното противопоставяне. Дори когато неотстъпчивият началник на Обединения съвет на началник-щабовете Мартин Демпси и неспокойният шеф на военното разузнаване Майкъл Флин бяха принудени да подадат оставка от новия министър на отбраната Аштън Картър, такъв очевиден победител не беше излъчен.
Възникват два основателни въпроса? Първо: Когато се опитваме да се договорим с Америка, с която точно Америка търсим взаимно разбиране? С прагматичните военни, с беззъбия Държавен апартамент или с администрацията на Обама, която „вманиачено“ (определението е на Хърш) настоява за оттеглянето на Асад? Второ: Защо Обама толкова държи на оттеглянето на сирийския лидер?
Последният въпрос не губи значение поради близостта на президентските избори през 2016 г., тъй като мненията за Сирия са разделени.
От демократите само Хилъри Клинтън настоява за незабавното отстраняване на Асад от власт „на момента”. Нейните опоненти Бърни Сандърс и Мартин О'Мали твърдят, че съществува опасност от повторение на иракско-либийския сценарий.
Тази позиция се поддържа и от републиканските претенденти за президентския пост като Тед Круз и Ренд Пол. А лидерът по рейтинг сред тях Доналд Тръмп вярва, че кризата се дължи на лошите лични отношения между Обама и Путин. Както каза той на последните си изяви от кампанията, ако факторът на лично недоверие изчезне, няма да има никакви пречки пред руско-американско сътрудничество.
Напълно съгласни с Хилари са Марко Рубио, чиято външнополитическа програма определят неоконсерваторите, и Джеб Буш, който не блести при последното определяне на рейтингите.
Какъв е интересът на Хилари като цяло е разбираемо. Работата е в нейните тесни връзки със саудитското лоби, което вижда в Асад най-зловещия си враг.
Но кое е в интерес на Обама? Той като президент-демократ днес работи само за опазване на своето наследство и за поддръжката на кандидата на демократите на изборите през 2016 г., т.е. на Хилари. И ако по въпросите за вътрешната политика Клинтън се придвижи достатъчно вляво, за да не се безпокои, да речем, за реформата в здравеопазването, то във външната политика остават въпроси. И основният от тях е иранското разведряване, което може би е основното постижение на нобеловия лауреат за мир Обама.
Ако Асад, близкият съюзник на Техеран, удържи и остави след себе си привързан към съюзническия дълг лидер, то след поражението на „Ислямска държава” Иран най-накрая ще успее да изгради своята шиитска дъга от Персийския залив до Средиземно море, като при това ще бъде освободен от санкции, което ще направи тази страна очевиден лидер в региона. Такова положение едва ли устройва Саудитска Арабия. Определено не особено щастливи ще бъдат и Турция, и Израел. Което може да застави Хилари да насочи в обратната посока иранското разведряване.
Именно поради това на Обама е необходим такъв Иран, който поддържа добри връзки с Америка, но не може да доминира региона. Оттук идва и опитът за ликвидиране на неговия средиземноморски съюзник.
Това са реалностите на съвременната американска политика. В съвременния глобален свят, границата между „Америка контролира всичко” и „всички на равни начала управляват Америка” се оказва изключително тънка.
Нашият дял в акционерното дружество САЩ засега е незначително малък. А и познанията ни за това „предприятие” са доста недостатъчни. Оттук идват и руското „учудване“, и неприятните изненади от страна на някои от акционерите на САЩ, смята Дмитрий Дробницкий.
